- Нали знаеш - каза му, приседнала на пейката - обичам да те моля за разни неща, които всъщност мога да свърша и сама. И... благодаря, че ги правиш за мен. Обичам да ми помагаш.
- Знам - отвърна.  - Аз благодаря, че ми даваш възможност да го правя. Обичам да ти помагам.

После вървяха бавно и си говореха за незначителни неща, а тя размахваше ръце, преплитайки следобедното слънце със смеха (своя), с все още мекия вятър, с детската глъчка от градинката, със смеха (неговия) и със странните, обезоръжаващи, топли, невидими нишки помежду им. Знаеше, че я гледа, когато тя не гледаше него. И двамата не подозираха предателството на сенките си, които се криеха зад случайни дървета и се целуваха докато останат без дъх.

Единствената причина откъсът да не се превърне в роман от деветнайсти век, е тази: никой от героите не носеше сламена шапка, лорнет или поне лула от морска пяна. Непростимо.*





 

---

* Съвсем уместно бях подсетена, че съм пропуснала обичайната пратчетоотносна бележка под линия. Поправям се. Този път тя гласи: Пратчет би написал подобен сантиментален откъс само в остър пристъп на самоирония. Или при самозащита. If ever/ at all.

поне го продължи. Не го оставяй безфинално. :)

закачих си косата, докато ви наблюдавах, приседнала на пейката, до розовите храсти:)

група руски учени от години правят опити в тази посока;)

така стават тия работи;))

непростимо е да има такива хубави неща и да не съм ги писала аз!
Шегувам се :)
Прекрасно е :)
Но този път няма бележка под линия по повод нечетенето на Пратчет :) Много нетипично :)