Имало едно време един принц. Живеел някъде на майната си, в досаден стар замък пълен с паяжини, рицарски доспехи, бални зали и семейни портрети на предци, облечени в неудобни, но изящни дрехи. Изобщо положението било трагично, но нямало кой да каже това на принца и той си живеел, общо взето спокойно и безметежно, до онзи решаващ момент от всяка приказка, в който на главния герой му се стоварва нещо на главата и тогава, всъщност, приказката започва. На нашия принц това което му се стоварило било прозрението че не той е главният герой в тази история, което, за човек свикнал да смята че мирозданието се върти около неговата личност, си е сериозен удар. А ето как, всъщност, се случило всичко…

В една светла зимна утрин, (защото действието в приказките неизменно се развива или в светли утрини или в мрачни следобеди) нашият принц излязъл на разходка покрай реката, която всеки уважаващ себе си замък има някъде из околностите си, и изведнъж, така както се бил заблеял из пасторалния пейзаж, пред очите му изникнала невъзможна, за епохата на приказката, картина: млада, усмихната жена с въдица в ръка, облечена в мъжки, дебели кожени дрехи, седяща на пън край реката. Пънът, това си личало отдалече, бил тътрен двайсетина метра - от последните дървета, в края на горичката, почти до самата река, личала широката диря разорала снега до замръзналата под него кал. С леко подвикване, момичето метнало въдицата си в дълбоката част на реката, а принцът я гледал, гледал и от съзнанието му, като с гумичка, били изтрити и реката и пасторалния пейзаж и студа и светлата утрин, също и всички онези неща пречещи на мъжете да мислят човешки…А тя била прекрасна не поради някаква дивна красота, не и заради толкова описваните от поетите, крехкост, кръшност и изящество на женското тяло, ами просто защото излъчвала сияещото спокойствие на човек, който е щастлив без да го осъзнава. Принцът не можел да спре да я гледа и сам не разбирал защо става това, само, изведнъж му станало ясно, че в тази приказка може да има само един главен герой и че това, в никакъв случай, не е той самият. Изведнъж, о, толкова изведнъж се срутили като кули, всички негови, дълго изграждани, дълго натрупвани, аристократично наследени, пречки и прегради: забравил си титлите и усещането за важност и знанието за притежаваната над поданиците власт. Ей-така се изпарило и възпитанието му на благородник и всичко това станало толкова внезапно, че принцът чак се изплашил от себе си. Приискало му се някъде да избяга, но, къде, по дяволите, можеш да се скриеш от себе си ?

...

---

* Виждате, приказката наистина е без край. Вече не помня дори кога  съм я писала, намерих я тия дни из чекмеджетата на компютъра. Не знам какво да я правя. Чакам предложения за завършек. Колкото по-идиотски, толкова по-добре дошли:)

http://pafka.blog.bg/viewpost.php?id=11863

dali ot tqh dvete ne moge da stane edna cqla :))

помогна, скоро, обещавам.

Дори и само намерението е мноооого приятно да се се регистрира, щом идва от теб:) Ако ти дойде настроение - давай.

последното изречение я приключва... Не я довършвай, така е по-хубава.

... и това съм си го мислила. Ма рекох да пробвам да видя няма ли някой да намери края й на улицата и да ми го донесе:)

На моята улица го нямаше, но тя пък е без край :) така, че поне принцът може да потича по нея да го потърси ;-)