Прочетен: 2547 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 27.10.2007 23:58
Пиша първото изречение от един текст. Какъв ли ще бъде? Статия, разказ, есе? Къс, дълъг? Може би цяла книга. Може би три изречения без продължение. Компютърът е пълен с половинчати, накъсани, наядени парчета.
Много пъти започвам да пиша механично, с празен ум. Изход в моменти на задушаване. Потеглям и... където ме отведе. Заглавието винаги идва после (ако е необходимо).
На третия абзац съм. Преди още да отгатна четвъртия, решавам да приключа с него. Така, празен. По-нататък?
Мятам се. Да не мисля какво правя. Да изляза извън себе си. Искам да изтегля нишката на една история. На една приказка.
Научил съм се (отклонение) докато пиша да се чета като трети. Всяка дума е проблем, всеки абзац. Четенето на текста се промъква между мен и мисълта ми. Само когато забравя че пиша, се чувствам свободен да разказвам.
Какво ще рече пиша? Какво е книга? Кой съм аз?
Аз съм онзи, който пише книгата (В този момент съм само това).
За кого го пиша? За себе си? За вас?
Кои сте вие?
Винаги ми изглеждат неочаквани читателите ми, когато ги срещна. Някак другояче си ги бях представял. Ако този текст бъде публикуван, кой ще го прочете? Сега, в този миг, някой наднича в мен. Досажда ми. (Като ексхибициониста, комуто се харесва да се показва – но се дразни, когато го гледат).
Представям си, допускам какви са читателите ми. Ето една висока жена с очила: „Взех си последната книга на Диму!”. „Добра ли е?”. „Не знам, сега я започнах. Само задава въпроси – какво представлява книгата, кои са читателите? Странно”.
Читателите... „Когато ще съм умрял ще има ли все още читатели? Мои? Щом мен няма да ме има!”
Няма да съм гладен. Няма да сънувам. Няма да желая. За какво са ми читателите?
Вечността на писателите! Заменям я за десет минути прегръдка. За една топла супа през зимата. За чаша прохладна вода.
Мистериозни същества са читателите! (И аз съм такъв през повечето време). Едни спорят с текстовете. Други внимават, водят си записки. Трети се възхищават (на какво ли?). Други поглъщат страници. Потребители. После забравят какво са прочели.
Много ме нервират тези, които оставят книгата преди момента, на който исках да обърнат специално внимание.
Остави, не си струва труда. Не мога да се намеся. За тях все едно вече съм умрял.
Сега трябва да си тръгна аз за да започне историята. (Да започне историята за да си тръгна аз).
2.
Историята започва, когато Изидор, учителят среща Исмена и открива Рая. Космат, влажен, нежен – знаете кой!
И кой ли не го е открил този рай! (Много хора даже казват, че е единственият). Но Изидор не беше някой юноша. Беше мъж на петдесет, женен, с дете. Беше господин с добро име и сериозен.
И изведнъж единственото, което го интересуваше на този свят беше цепатината на Исмена.
О!Това не беше обикновен орган! Дълбока, демонична пещера на удоволствието. Велика ракетна площадка за души. Преобразяваше тежката и безрадостна материя във възторжен, летящ дух. Ще рече човек, че цялата Исмена (двайсет годишна, прозирна, едва хвърляща сянка) беше създадена около тази путка.
3.
Сега високата жена с очилата се подразни. „Не очаквах такъв език от Диму!”.
Ах, госпожо!Да знаехте колко труд отива за да се изразиш точно. Исках – трябваше – да кажа точно това. Търсих синоними. Срамни части ми се стори безвкусно, а перифразите никога нямат същия оттенък. Не намерих друга дума, която да изразява точно същото.
4.
Изидор беше Колумб на този митичен залив. Не че това имаше някакво значение. От първия път Исмена се наслаждаваше като зряла жена. Готова.
Това момиче! Виждам го: като привидение. Изяждаше я суха треска. Стройна, с дълги черни коси и тънки пръсти. Очите – огън. Поглеждаше те и пламваш. Вървеше и зърната на гърдите й танцуваха.
Така се побърка Изидор, в петдесет и петата си година. Стана следовник на една нова религия. Идолопоклонник – насладопоклонник. Умът му – все там, в онова. Ден и нощ. Да мисли за него, да мечтае за него, а после да го докосва, да го души, да го вкусва – и да жадува все повече. А малката, така безсрамна, да свършва и да се смее, да се залива от смях.
Така са малките момичета – не познават огъня и самотата на страстта. Я попитайте една четирдесет годишна жена дали може да се смее в онзи момент! Мрачно е любовното влечение при големите, които са по-близо до смъртта. За тях то е преливане на живот. Малките играят.
Изидор не правеше само любов – правеше революция. Голямата, последната. Не беше чел Reich нито Marcuse. Но неочаквано беше открил нещо, което имаше смисъл и правеше останалия свят без-смислен. Революцията му не беше само сексуална – познаването на същественото го задължаваше да заличи всяко несъществено нещо. Тоест – всичко. Не беше чел Sade, но бе употребил силата на страстта за да анулира ценности, идеи, кумири – целия човешки и божествен порядък.
Проблемът на този, който внезапно открива един рай е ненаситността, алчността, привикването. Като наркоман, който живее от доза до следващата, Изидор не знаеше мярка. Бездруго разбираше, че, след като бе срутил света, не му оставаше друго освен сладострастието. Извън него беше мъртъв.
Жена му, една глупава, дебела крава, не разбираше. Тичаше по гледачки на кафе и на карти да й развалят магията. Децата от селото пишеха по стените на оборите И + И оградени в сърце. Големите клатеха глава в кафенетата, а домакините се кикотеха – завистливо – над просторите с пране.
Строгият учител се беше превърнал в песен, в оплакване, в ридание. Буца в гърлото. Пишеше стихове. Искаше да се разведе, да смени работата си, да емигрира, да се преобрази, сменяйки кожата, лицето, душата си. Искаше да стане друг, Исмен вътре в Исмена.
А тя се смееше. Изпълняваше желанията му, но не му се отдаваше напълно никога. Любов – колкото поискаше (и колкото издържеше, горкичкият), но смехът си оставаше. Дистанцията също.
Помоли я да се ожени за него. Би зарязал всичко. Да избягат заедно. Тя се смееше. Изидор беше в безпътица. Да се върне назад, към прашасалия си дребнобуржоазен живот – невъзможно. Напред? Какво беше това напред? Сто пъти да правеше любов с Исмена, мислеше за сто и първия. Десет часа беше с нея, жалеше единайстия. Всеки земен Рай има за граница времето. Там граничи с ада.
Тогава се появи Werner.
5.
До последния момент възнамерявах третия в историята да го направя италианец.
Търсех, разбира се, имена: Edoardo, Gabriele.
Изведнъж ми дойде германец.
Нещо, което променя цялата история.
А! Какво? Вие, дълбоко в себе си бяхте сигурни, че е готова историята. Че я знаех цялата до края.
Нищо не знаех. Импровизирам – като в кукления театър, който играехме като деца. Пишейки идват нещата. Изясняват се малко по малко с всяка дума.
И не винаги наведнъж. Видяхте как почти никак не съм ви описал Изидор. Какъв е? Висок? Дебел? Смугъл?
Не знам. Още не го виждам ясно. За разлика от Исмена, която е до мен, сякаш жива.
Сега започвам да усещам и Werner.
Знам, какво ще си помислите. Че не е възможно да пиша така, както дойде. Аз обаче не пиша както дойде.
Имам в себе си нещо тъмно и неясно, като приглушена мелодия, ням ритъм и се опитвам да се доближа до него. Когато една дума или едно лице са верни, чувам музиката по-ясно.
И, когато ви говоря за писането, тогава книгата става двойна. Не само история, но и история на историята.
6.
Werner изобщо не беше онова, което наричаме „типичен германец”. Не беше нито рус, нито висок, нито студен.
Дребен, як, кестенява коса, зелени очи и душа на циганин.
Обикаляше света с една, безброй пъти поправяна, каравана – стар покрит камион с прозорчета и найлонови пердета.
В едно отношение обаче си беше останал германец.
Обожаваше класическата музика. Бричката му имаше съвършена стерео уредба.
Така, ако се чуваше Schubert близо до дерето, Brahms на морския бряг, Mozart на склона на планината – това беше Werner на различните места, по които често ходеше.
От две години насам не бе напускал Гърция. „Остарях”, казваше. Беше на двайсет и пет. Една сутрин дойде в нашия край. Стори му се рай. Видя и Исмена. Остана.
7.
Началото на лятото, училището беше затворило, а Изидор беше без работа. Въртеше се по цял ден около Исмена.
Исмена чу музиката на Werner веднъж и си изгуби ума. Намираше се винаги някъде около караваната.
Не разбираше от музика – по начало Исмена не разбираше от много неща. Беше изкарала началното училище (с предшественика на Изидор) и след това обикаляше свободна като безстопанствена котка. Баща й беше заминал за Германия – от дванайсет години не се беше вясвал. Майка й живее с един втори братовчед на бащата, дебел и с астма. Тя се мъчи с него, а той – с болестите си.
Сега виждам един образ: Исмена, полуизлегната под един бор, слуша музика. По-надолу, Werner, извън къщата си, резбова, приведен и погълнат от работата. (Така живее, продава дърворезби на туристите). Няколко метра над мястото, където седи Исмена, е скрит Изидор. Чака или дебне? И той самият не знае.
Откакто дойде Werner, Исмена живее в друг свят. Музиката я е упоила. Вече не се смее, нито играе. Слуша. Изидор я изгуби. Рядко приема все още ласките му, далечна, разсеяна. И все е седнала в радиус от трийсет метра от караваната. Не по-близо, нито по-далече.
Werner не е правил опит да я доближи. Резбова, готви, сменя касети. Знае, че Исмена е наоколо – усеща присъствието й. И чака.
Трима души чакат. Картината застива и остава така в продължение на много дни.
8.
Изидор се чувства старец, когато мисли за Werner.
Не заради трийсетте години разлика. Заради свободата. Изидор усеща Werner като крило – себе си, като скала.
Изидор се измори. Няма вече сили дори да желае. Нито да ревнува. Следи събитията, като че гледа кино.
Дните минават, кръгът на Исмена не се стеснява. Винаги е там, наоколо, на трийсет метра разстояние.
Нито Werner се опитва да я доближи.
Изидор се удивлява. Усеща желанието им наоколо, като магнитно поле, и недоумява: Как издържат, толкова млади хора, да се гледат отдалече толкова дни!
Не се опитва вече дори да доближи Исмена. Усеща, че, ако я докосне ще изхвърчат искри или пламъци.
Усеща се как страстта му, лудата, бурната, сега е заменена от друга, по-обширна, която включва и тримата.
Чака.
9.
Едва сега разбрах защо още не съм ви описал Изидор. Изидор съм аз.
Werner и Исмена ги срещнах за първи път в този разказ. Другият обаче ми се струваше от началото много познат. Нямаше нужда от представяне, нито от описание.
Аз, разбира се, съм чел Reich и Sade – и не открих рая сега. Но с нашия Изидор ни свързват времето, страстта и умората.
Сега усложних нещата за всички – и най-вече за мен, който пиша.
Да видим как ще се разплета кълбото!
10.
В онази сутрин Werner остави музиката да свири и слезе да се изкъпе в рекичката.
Исмена, на трийсет метра, излегната в тревата, дъвчеше семки. Изидор я приближи.
От много дни не беше правил любов и се усещаше тежък, пълен със сперма.
Започна да гали краката й. Никаква съпротива. Качи се по-нагоре.
Werner ги намери да се разкъсват един друг. Застина като вкаменен.
Изидор, сляп, дори не го забеляза. Но Исмена го видя.
Не показа нищо. Продължи, гледайки го в очите. Отлепи се от земята в последователни спазми с широко отворени очи, вперени в неговите.
Сериозното й лице светеше, превръщайки всичко в пепел.
11.
Исмена, която се смееше на любовта!
Сега е намръщена и груба. Музиката свърши. Минута по-късно, караваната потегли бързо и изчезна.
И се отвори цепнатина.
Сега дните текат като фотокопия, еднакви, черно-бели. Изидор отбягва селото, обикаля из гората. Спи в празната класна стая. Чувства се чужд, нежелан. Стои вън от живота – и вече не очаква нищо.
Исмена гори. Какво иска? Чужденеца? Музиката? Простотата на невинната наслада? Усеща в себе си дива ярост, гняв, бяс. Криви са й всички, всичко.
Идва есента и отново започва училището.
Текстът е на гръцкия писател Никос Диму и е от сборника с разкази Дръзки истории (Τολμηρές ιστορίες). Преводът - мой. Диму е автор на куп интересни неща, сред които заслужава особено внимание изключително забавната и обилно поръсена с автоирония книжка Нещастието да бъдеш грък (превеждана е на български, още преди мноооого години).
текстът е странен, жив такъв един. Диму е готин, не го бях чувала досега:)
Писателят ми е любим, има и поезия доста читава. И, да, пише странно и ме размисля. Иска ми се да преведа всичките Дръзки истории, ама отгде време...
Жалко, че няма един осми ден на седмицата - бих ти го дала, за да преведеш и другите :)
Поздрави!
Много благодаря!
