Ако трябва да съм хронологична (а такава бивам само служебно или случайно), ще се наложи да се претърколя много години назад и да се хвана за един молив. Така, твърди майка ми, съм била проходила - размахвайки във въздуха молив, с абсолютната увереност, че това ме пази от падане. 29 години по-късно продължавам да съм убедена в същото.
  А сега си представете, че всичко това е написано с молив. Моливът доволно скърца по хартията и ви връща някъде назад, към друго едно време. Или просто към едно време, макар вече да не сме сигурни дали го е имало. Времето, когато една филия време си беше цяла вечност, коленете ни все бяха одрани, приятелите - до живот, а лютеницата - само домашна. Точно там са книгите на Яна и на Мария. Вкусни са като детство и се четат на големи, жадни глътки, като вино от глухарчета. И е толкова хубаво, дето ги има, че дори умората ми в края на деня се смълчава и ето, че в стаята ми вече се чуват само скърцането на молива и сънят на котарака.

ти вино в главата. Сигурно и в чашата. И другаде :) Е да - не може да пийнеш молива и той да ти скрибуца тихичко в корема и главата :)

60
постепенно
великодушието ми се износи.
ще забраня
на всякакви мъже
да казват, че са ме открили.
на всякакви глупаци да се гордеят,
че са ми учители.

омразните неща
не са част от пейзажа.

и не е задължително всеки ден да ги рисувам.

храня се с целувки.
пия кафе с приятели.

другото е поправимо.

снощи се потоплих с мекото слънце на Мария, а автографът в "Така ми е" ме направи горд съучастник на заглавието