Къщата, в която живея си има семейство.

Не, не бъркам словореда.

Построена е преди войните - онези, големите. Има извити месингови дръжки на вратите и прозорците, а през зимата всичко скърца. Понякога скърца и през лятото, към края на криминалния филм. Има високи прозорци, високи тавани. Мазето още мирише на кюмюр. На предните стълби е падало парче от бомба, а задните са дървени, извити в спирала – ако се затичаш и тя се затичва с теб. По парапета от ковано желязо можеш да нареждаш оловни войничета (има място за две армии и сандвич със сирене и мерудия “за като огладнееш”). През зимата мирише на джинджифил (чая на мама), през лятото прозорците зеят (ветрилник, мърмори дядо). Купчини книги навсякъде, скришни места за котките, калайдисани тави с миналогодишните ябълки, буркани с мед в долапа на тавана (вляво, точно до бабиното вишнево сладко).

Кутии от обувки пълни с чернобели  снимки. Баба ми на колело и дядо с цигара. А в гардероба, в дъното, купчина снимки на поредица съвсем непознати жени с рубенсово, да го кажем така, телосложение, все на плажа. После ми обясниха. Баба се притеснявала да седи само по бански, смятала, че е дебела. Дядо обиколил плажа с фотоапарат и заснел всички наистина дебели жени, които срещнал по пътя си ("Да видиш колко всъщност си хубава, Люсенце!").

Построил я прапрадядо ми. Не съм сигурна обаче, той ли е онзи „ученият”, училият в Хайделберг, в когото една от прабабите ми се влюбила. Като я попитали родителите ѝ кого иска за мъж, тя избрала него пред върволица, ако не по-лични, то със сигурност по-млади ергени. Бил прехвърлил четиридесетте, а тя била мома, едва навършила осемнайсет. И не се поколебала да си защити избора. „Защото е учен.” – рекла. Откакто разбрах тази история все си мисля, че сигурно от нея ще да тръгват както писмовната и книжовна страст в семейството, така и тая орисия с влюбването в интелектуалци. Не че не ми се е случвало да кривна встрани от пътеката. Опитах веднъж. Той беше кръчмар. На третата сутрин го хванах, че чете Тукидид с кафето. В оригинал. Предадох се. В крайна сметка, прабаба ми сигурно е знаела какво прави. Живели много щастливо заедно – в същата тая къща, която по онова време била пълна със смях, книги на всякакви езици, разговори за музика и картини. До края на живота си спeли прегърнати, тя - с глава на рамото му. 

(следва продължение)