“Мамицата й! Коза с козата е тая мойта...”- и кръчмарят излиза. Пред вратата се блъсва в Таня, отминава, ругае и подритва камъните по пътя. Таня се усмихва. Има дни, в които жената на кръчмаря изпуска чашите, жената на тъкача къса нишките в стана, а жената на свещеника богохулства, както само една жена на свещеник го може. Има такива дни. Тогава селото е неспокойно, а ядът на мъжете е бурен. Кара  ги да изприказват  всичките си, дълго насъбирани, гневни думи, да блъскат с юмруци в стените, да крещят и да затварят вратата на кръчмата с ритник. Тогава жените плачат. “Ние сме – мисли си Таня – като ведрата за вода  на колелото при мелницата. Излишната вода винаги прелива. Зад крясъците на мъжете и сълзите на жените прозира доволството на едните и на другите ... доволството от това, че нещата просто вървят. Веднъж в месеца, вътрешното равновесие на жените ги кара да станат несръчни и изнервени, за да има  къде да се излее гневът на мъжете им.За да има повод те самите да се наплачат. Но това е повод, а не причина. Причината за сълзите и крясъците е самият живот и вечната  ни ненаситност към него, желанието да препълним ведрата си. А на следващия ден всичко е наред. И продължаваме да живеем както обикновено до следващия път, в който жените усетят, че животът  има нужда да отлее малко вода от ведрото си. За равновесие.”

Таня се усмихва. Усмивката й някой ден ще накара слънцето да изгрее от запад – в това е убедено цялото село. Таня е самодива слязла от планината и това се разбира от походката й, Таня е самата луна, предрешена  на мома, но могат ли дрехите да скрият сиянието,  Таня е змеица и това се вижда по очите й, които винаги се усмихват, Таня е всичко, което жените мечтаят да бъдат и всичко, което мъжете се страхуват да имат.Тя е скритото сърце на селото – бакърената купа, в която се събират мечтите и страховете, даващи живот на  обитателите му. Таня е единствената жена, която влиза в кръчмата и горко на оня, който се осмели да протестира – кръчмарят сам ще го изгони. И ето я – прекрачва прага  и с леко кимване поздравява пиещите. Роклята и е бяла и осветява кръчмата. Мъжете спират да си разказват мъжки работи и я заглеждат. На нея май и е все тая. Дошла е просто да ги пита нещо, но както винаги, те са твърде заети да се правят, че не я забелязват, докато всъщност роклята и вече се е протъркала, изтъняла е от погледите им. Всеки месец има по една такава, която накрая просто се стопява и изчезва от сандъка с дрехите.

ТАНЯ: Има ли някой от вас дето да знае новия ковач от Славейовата махала? Искат ме за жена. Боже, оглушахте ли бе хора! Знаете ли го или не го знаете?

СТАНКО: Зеленоок  бил - същи караконджол!

ТРАЯН: Само се смеел и смехът му един – къщите се помествали от него. Стою, нали го знаете, отатък славеювата живее, рече че еее оня  петък вечер оня ми ти ковач като се засмял и в събота махалата осъмнала като нова – всичките къщи – разбъркани – хората не могли улиците да си познаят. А на кръчмата двора застанал баш до гробищата и сега никой не ходи да пие вече две недели. То пие ли му се на човек като гледа къде ще иде накрая..

ИЛИЯ: А момите луднали били. Мойта тъй рече – разправила и Стояна.

СТАНКО: Коя Стояна, бе?! Оная ли дето миналото лято с нея...

ИЛИЯ: Не. И вземи да я затулиш тая уста твойта, че е зинала кат на Димана пазвата. И освен това, оная не беше Стояна, а Яна и изобщо такава работа не е имало. За Митьовата Стояна ви говоря – на Митьо пазвантина, щерката.

ПЕТКО: Така кажи бе, знам я аз на Митьо щерката  - от ей такива сме се гонили на кладенеца, а какви плитки имаше, малей – до ... ей до тука дълги и черни кат на Станко младия овен. Ей такива черни!

ИЛИЯ: А така! Същата  тая Стояна нали се взе с един от славеювата махала. И разправяла на жена ми, че оня, новия ковач, кат минел с коня през мегдана и ни една мома не поглеждал. Пък те всичките луднали били за него, щото той левент бил, такъв един висок, кат канара и силен, а тия му зелени очи блестели като Орльовото езеро на месечина.

СТАНКО: Де, бре, де!!! Че ти кога си го виждал Орльовото езеро, че и на месечина?! От там жив човек не се е върнал.

ПЕТКО:Ти пък сега, бе Станко, ми нали така е приказката, остави го човека да разказва!

ИЛИЯ: Ми то много няма за казване. Тя по-добре Таня да разкаже...

ТАНЯ: Ама сте едни и вие!Като малки деца се разговорихте, още не чули що ви питам. Че аз няма да се сватосвам за тоя караконджол – На мене ковач ми трябва!

ТРАЯН: Е що каза тогава, че за жена те искал?

ТАНЯ: Иска ме за жена Георги, даскала.

ПЕТКО: А ковач що ти е?

ТАНЯ : На портите ключ да ми направи, за новата къща, и кована ключалка, че иначе всичките ще му на даскала градината изтъпчете и цветето откъснете!

Таня плесва с ръце и се засмива и ей я на – както е влязла, така и прекрачва прага на кръчмата  на излизане – весела, а след нея мъжете, отпървом не могат думица да изрекат. Сетне кръчмата отведнъж се изпълва с викове, думи, смехове, думкания на юмруци по масите, местене на столове, подсвируквания...но Таня е надалеч, през две улици – на третата и не може да ги чуе. “Колко ли пари ще иска, тоз, “караконджула”? – мисли си Таня – Боже, ама и тези мъже на всичко вяра хващат, а той сигурно си е съвсем човек, като нас в долната махала. Само очите му дето са зелени. Що ли е, да ти е дал Господ  такива очи? Ние сме опаки хора и човек ако различен е, мира при нас няма да намери. Ковача зеленоок бил и ей ги на как, същи деца, направиха от човека звяр.А страхът им е по-силен и от очите. Така е било винаги. А може би не е да сме опаки хора, не. Може пък тая “опаката” страна да ни е и тя от Бога дадена, че да не ни погълне оня змей люспестия, дето баба ми зимата ми разказваше за него. Ей на, как се присетих за змея!

страхотно е!:) на един дъх го прочетох...
сега остава да чакам следващата част :)

Благодаря ти!

Много ми хареса. Пишеш много хубаво.

може да не е в рамките на добрия тон, но аз пък няма да се изпритесня кат Сечко:))). Драго ми е, че ви харесва и то не толкова като потвърждение на подозренията ми, че пиша добре, ами защото означава, че споделяме едни и същи светове:)))
Ще има и още от тая история. Малко шашаво се получи - втора, първа, а ще дойде накрая и трета част, ама вие ще се оправите:)

Ето и от мен притеснителния:))
(Боже, ама тогава бях на 7г. кът ся притеснявах)
Ех направо ми напомни младините, когато самодиви и змеици, се престорваха на невинни девойки за да завъртят главата на някой нищо не подозиращ младеж. Всяко същество, па дори и магическо се нуждае от любов и ласка, нали:)))

... приказките ти! :)))

познаваш ти природата на Дракона, лъчистия.

'могат ли дрехите да скрият сиянието' :)

не могат. хич. никак. въобще. изобщо.
То с тез люспи...


А това е началото на "Змей. От най-лошите"