Прочетен: 2349 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 21.08.2007 14:14
Бях в магазин за дрехи и държах в ръце керемидено червена блуза. Откъм улицата се чу глас. Женски глас. Ясен, необичайно силен глас, който настойчиво припяваше нещо. Продължи достатъчно дълго за да ме накара да оставя дрехата и да отида до витрината за да видя откъде идва. Беше възрастна жена, много слаба, застанала пред строежа от другата страна на улицата. Преди да се усетя, вече бях излязла от магазина и вървях към нея. Беше застанала на колене, клекнах и аз. Дребничка, цялата в дрипи, със съвсем бяла коса. Ръцете й – на коленете, обърнати с дланите нагоре и побелели от студа. Моля ви, вземете тези пари и си купете нещо топло, казах й. Отказа да вземе петте лева, които се опитах да й дам. Как ли не я убеждавах. Не мога, рече ми, да ги взема, в никакъв случай. Много ви благодаря, но не мога. Трябва обаче да изпея нещо, много е важно, днес е третият ден от Рождество Христово. Усмихна ми се. Имаше ясни очи и слънчева усмивка. Вдигна глава и запя. Пееше псалми. С чист, уверен и много силен глас. Необичайно силен глас, който сигурно се е чувал надалече. Глас, който не очакваш да чуеш от дребничка, слаба, много възрастна жена. Глас, който не очакваш да чуеш насред центъра на града. Влязох, занемяла, обратно в магазина, платих блузата, облякох си палтото и си тръгнах. Жената вече я нямаше навън. Вървях по улицата, а в главата ми нахлуваха неканени мисли. Не, не, забравете баналностите, не ви разказвам блудкава коледна история с моралистичен привкус. Всички гузно знаем, че светът е пълен с болни, бедни и самотни възрастни хора, за които няма кой да се погрижи. Някой ден може и ние да станем такива. Аз обаче не ви разказвам историята заради това. Докато вървях по улицата, една ужасна мисъл не ми даваше мира. И колкото повече си мислех, толкова по-мъчно ми ставаше. Не за жената обаче. Всъщност аз не бих могла нищо да направя за нея, съвсем нищо. А ужасната мисъл беше, че за около пет минути имах пред себе си човек, за когото съществува нещо несравнимо по-важно от декемврийския студ, от парите и от това какво ще си помислят минувачите. И това нещо не можеш да го пипнеш, да го купиш или продадеш, нито да го дадеш под наем, да го застраховаш, не можеш да го платиш на вноски, да го спечелиш от лотарията, да го получиш по пощата... Тя вярваше, че това да пее псалми в третия ден от Рождество Христово е по-важно от всичко останало, по важно от вкаменените от студ ръце и крака, по-важно от топлото ядене, което би си купила с моите пари, по-важно от подигравките или ругатните на минаващите хора. И, ако се бях загледала по-внимателно, сигурно щях да видя, наведен над рамото й, някой от нейните архангели да й подсказва думите. Не, моля ви, изобщо не говорим за религия – която и да било от многото единствено правилни. Говорим за това, че има на света хора, за които най-съществените неща извират от сърцето и са така насъщно важни, че студът се случва на другите, парите губят стойността си, а околният свят просто няма значение. Някой би ги нарекъл луди и би отминал. Но аз реших да напиша това за онзи, който ще се спре. Защото след петте минути прекарани с тази жена, ми стана много мъчно...
...за мен, която пиша това
...за теб, който се събуждаш сам сред завивките
...за него, който всеки ден прави компромис със себе си
...за нея, която живее нечий чужд живот
...за всички онези, които вярват в разни неща само „за всеки случай”, да не би да се окаже, че те наистина съществуват
...за всички нас, които сме сити, стоплени, здрави, осигурени и разумни и не бихме пяли псалми, с усмивка и с пълен глас, застанали на колене върху ледения асфалт при -9 градуса, само защото от цялото си сърце вярваме, че това е важно.
Извинявай, ако съм те засегнал. Както казах, можеше и да не коментирам, но тези дни нещо хич не задържам. Сорка.
Отплеснах се. Мисълта ми беше друга и този път води другаде, а не в кухнята. Разбира се, че хората полудяват. И правят странни наглед неща. Мен обаче в крайна сметка изобщо не ме интересува луда ли беше жената с псалмите. Понякога реалността е само декор, в който нещата се случват, понякога фактите не са важни. Важно е в какво вярват хората и имат ли един такъв вътрешен огън, дето да задвижва целия механизъм. А това дали сме нормални или не... кой може да го каже със сигурност?Познавам съвсем нормални според общоприетите стандарти хора, които обаче в моята лична класация, отдавна са преминали отвъд. Границата понякога е много тънка и се мести. Та, мисълта ми беше, че не се прехласвам - просто случката ме наведе на някои мисли и реших да я споделя. Не съм очаквала всички да тръгнат по пътеката на моята мислъл и да стигнат до същите изводи, наивно би било:).Но се радвам, че коментираш - така ставаме повече в кухнята:)Ти какво пиеш?
А по въпроса за важните и истинските неща: Имах един преподавател в университета (лека му пръст), който често ни повтаряше нещо, което на ония времена ни звучеше повече от абсурдно. Казваше: "Момчета и момичета, пазете си илюзиите. Страшно е ако ги загубите. В свят без илюзии живота е ужасен". А времената бяха на промени, ние бяхме студенти, искахме истината (и естествено да променим света). Искахме да живеем в реалността, без заблуди и илюзии. Много години трябваше да минат, за да осъзная какво е искал да каже този човек. Нека всеки вярва в каквото си ще. Например моята сляпа вяра в умствените способности на котарака ми безспорно е абсурдна, но ми доставя огромно удоволствие. Бих се озъбил на всеки, който се опита да ми я отнеме. Вярата не е лошо нещо сама по себе си, но от нея до фанатизма или до пълното изкудкудякване има една крачка.
Баси, как се захейвам непрекъснато. А исках само да кажа: "Мммм... бърбън имаш ли?"
П.С. И да нямаш, аз си имам. Така че ще вметна класическото: "Виш ко, ас тебе многу тъ уважавам, ама ти мени уважаваш ли мъ - низнам! Ай наздрави!"
30.12.2006 17:22