Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2007 21:12 - Песен на песните
Автор: eleni Категория: Лични дневници   
Прочетен: 12595 Коментари: 17 Гласове:
-23

Последна промяна: 28.04.2017 07:47


 

 

На Вазкен


Тя беше страшна като войска със знамена. И красива като Йерусалим
. Косите й? Те се извиваха на тежки черни къдрици около лице на царица, а тя не беше такава.

След време, щяха да заговорят, че по мъдрост не отстъпва на царя. Не беше вярно. Тя просто беше жена и Господ, винаги правдив в щедростта си, я бе дарил с усет, търпение пред неизбежното, неспособност да се гневи и дарба да прощава, бе и дал вътрешна сила, способна да се пребори с всичко и бездънна любов към света, но не и мъдрост. Суламит.

Суламит не умееше да върви през битието си простичко и леко като другите жени. Съществуването й беше прилично на танц, сложен наглед, а  в същността си подчинен на много ясни сили. Всеки неин ден беше златотъкан килим, по който тя стъпваше, за да изтанцува няколко фигури от танца, неразгадаеми, но омагьосващи. Мъжете не смееха да я искат. Усещаха, че принадлежи другиму, още когато тя беше малко, тъмнооко момиченце, с изписани вежди и усмивка, която оставаше върху лицето й дори насън. Майка й не знаеше какво да прави с нея.

Суламит умееше да разказва приказки. Братята й често я взимаха със себе си  по хълмовете с лозята и  забравяха изгарящото слънце, обгърнати от нейните истории.

Тя не беше като прочутите разказвачки от изтока, които умееха тъй майсторски да жонглират с думите и тъй умело да наредят подробностите, че ако разказваха за велик войн, човек да може да чуе пръхтенето на коня му, да  се отдръпне назад изплашен от сабята и да бъде пронизан от погледа му; а ако ставаше дума за танцьорка – да чуе подрънкването на гривните, да усети твърдостта на стъпките й и меката извивка на движенията, уханието на кожата й. Не – Суламит не умееше това. Но нейната дарба беше особено магична и дълбока именно защото не си служеше с образи. Разказите й бяха толкова простички, колкото езикът го позволяваше, но нещо в тях отключваше скритата във всеки  един човек история. Суламит не даваше вода на жадните – даваше им сол, за да потърсят те сами у себе си водата. Не успокояваше нещастните – поднасяше им собствената им тъга, за да потърсят в себе си радостта. Не спасяваше търсещите смъртта, а им показваше пропастта, за да се обърнат и в себе си да намерят живота. Посочваше на всеки пътеката към собствената му история и го останяше сам да върви по нея.

Суламит не предразполагаше хората да я обичат – тя ги караше да обикнат себе си, а те се връщаха при нея за да споделят новооткритата обич.

Братята й я носеха на ръце от хълм на хълм, от лозе към следващото и денят им отминаваше бързо, подгонен от нейните разкази, които правеха сладък труда на мъжете. Говореше се, че от лозята на семейството й, над които тя бе редила приказки от малка, се прави най-ароматното вино, отиващо само в царския дворец и че дори царят не пие от него, а го принася в дар на чуждестранни владетели от далечни земи, когато нищо друго не помага за предотвратяването на една война. Вечер, когато слънцето се търкулваше зад хоризонта като презряло гроздово зърно, Суламит сядаше на меката тигрова кожа  в средата на голямата стая и слушаше. Няма нищо по-благо и по-насъщно за душата от ежедневните, простички звуци на една пълна къща: тихата, едва доловима песен на готвачката и ударите на ножа й върху дъската, гласовете на братята й издигащи се внезапно в препирня за нещо дребно, пукотът на пламъците в огнището, шумоленето от полите на майка й в съседната стая, покашлянето на баща й и тежкото скърцане на дървената стълба под стъпките му, когато слиза за вечеря... Суламит обичаше безкрайно много този привечерен миг, в който светът стои колебливо на прага между яростното слънце на деня и тежката като вино тъма на настъпващата нощ. В тези моменти, помежду спокойните домашни шумове, се промъкваше една особена тишина и всеки път, на Суламит й се струваше, че трябва да чуе нещо именно сред тази тишина и, че това нещо е много важно за нея, но никога не успяваше да достигне до него, преди някой от домашните й да влезе в стаята и да прогони безвъзвратно тишината, до следващата вечер.

След вечеря, когато семейството споделяше случилото се през изминалия ден и, сред викове и смях, претегляше надеждите за следващия, братята й се отпускаха, залюляни от виното и подхващаха една весела история, която бяха измислили за сестра си, сякаш за да й върнат задето с приказки събуждаше мечтите им. Това беше история, родила се като на шега, в една топла вечер, докато се прибираха от лозята. В нея се разказваше за могъщ владетел от далечни земи, мъчително и безнадеждно влюбен в Суламит, без дори да я беше виждал. Тайната бе във виното. Онова вино, което се правеше от семейните лозя за царския дворец и което царят даряваше на своите противници, за да предотврати война. То носеше в себе си смеха на Суламит, ритъма на походката й, полета на ръцете й и най-вече силата на нейните приказки. Веднъж опитал от него, оня далечен враг на царя, не само бе забравил войнствените си намерения, но и бе се влюбил  отчаяно в женския образ, явил се в сънищата му, за да не го остави никога вече.

Семейството обичаше тази история. Те се бе появила в главите на братята ненадейно, но веднъж споделена се бе превърнала в любимо вечерно занимание за всички, освен за самата Суламит. Тя се ядосваше на това безобидно забавление на близките си, защото знаеше че историите са нещо истинско и в тях има сила и защото я беше страх да не би да се отпусне и да повярва на тази. Всяка вечер, когато настъпеше моментът за приказката, тя се опитваше да се измъкне от стаята, за да не слуша за новите подвизи на далечния владетел, но братята й всеки път я спираха, слагаха я да седне сред тях и отпочваха разказа въпреки сърдитите искри в очите на сестра си. В  началото на приказката, Суламит винаги стоеше мълчалива и сърдита, със затворени очи, за да не вижда усмивката на майка си и пламъчето в погледа на баща си, но с напредването на разказа малко по малко се отпускаше, отваряше очи, заслушваше се и започваше да се намесва в разговора, да добавя по някоя подробност или дори да прекъсва разказващия в момента, за да обясни, с жар и убеденост, как всъщност се е случило всичко. Това беше семейна приказка, в която всеки добавяше по нещо и която с всяка следваща вечер ставаше все-по жива и вълнуваща. Далечният владетел придоби съвсем реален облик – семейството вече добре познаваше царството му и нравите в него, законите, които той налагаше, битките, които водеше и печелеше неизменно, харемът от 1000 жени, които бе довел от многобройните си странствания, дори мечтите и сънищата му не бяха тайна за  Суламит и близките й. Знаеха  и как изглежда. Тази част бе любимата на Суламит и братята й с удоволствие й отстъпваха описанието на владетеля, когато приказката стигнеше до него.

Той беше силен и телом и по дух. И ако някой попиташе Суламит с какво този силен владетел се различава от всеки друг, тя щеше да отвърне, че той личи  сред десет хиляди други царе – главата му е като най-чисто злато, косите му са къдрави, черни като гарван, очите му, като скъпоценни камъни омити в мляко, са прилични на гълъби при водните потоци, бузите му са като лехи с аромати, като бряг с благоуханни растения, устните му са кремове, от които капе плавка смирна, ръцете му са като златни цилиндри покрити с хрисолит, тялото му е като изделие от слонова кост, украсено със сапфири, краката му са като мраморни стълбове, закрепени на подложки от чисто злато, изгледът му е като Ливан, изящен като кедър, устните му са много сладки и той цял е прелестен.

Така описваше Суламит царя от посветената й приказка и докато разказваше, без сама да го иска, вярваше на описанието си, като на истина. Вечер, когато дойдеше редът й да продължи приказката, тя се потапяше в нея като в кана с ароматно вино и се опиваше от историята, изливаща се сякаш сама от устните й. А когато дойдеше време за лягяне и семейството решаваше да остави продължението за утре, Суламит като че ли се събуждаше от дълбок сън и ставаше отново ядосана и сърдита, задето така се подиграват с нея, карайки някакъв измислен цар, от измислена страна да се влюбва в образа й отново и отново всяка вечер.

Една сутрин, след като през цялата нощ не бе могла да заспи, заради изпитото на градския  празник вино, Суламит скочи от постелята, облече везана червена дреха и както си беше с разпуснати коси и боса, хукна навън по пътя към най-близкото лозе. Беше малко преди пет часа сутринта, но Суламит усещаше как лозята я викат с омайно-настойчив глас. Още от малка, тя  имаше много силна връзка с всичко отнасящо се до виното. Обичаше да гледа как правят стомните за него и запушалките, които щяха да опазят задълго тежкия му аромат, сама правеше чашите, които братята й продаваха на пазара, а всеки път щом се почувстваше напрегната или тъжна, отиваше да се разходи между лозята по хълмовете. Ароматът на гроздето я успокояваше както нищо друго не бе в състояние да го стори.

В онази сутрин, тя се затича към хълмовете почти без да го осъзнава, инстинктивно, както детето тича при майка си, когато нещо не е наред. Щом се отзова насред ширналата се зеленина, мигом се успокои. След още няколко крачки подхвана песен, която силният й глас носеше надалеч. След малко, слънцето щеше да изгрее. Суламит внезапно се почувства щастлива, без да знае защо – просто вървеше през лозята и пееше някаква стара песен, която жените от народа й бяха пели много преди нея и в която се говореше за земята и небето и за това как Господ с любов е сътворил всичко, точно в такова едно утро. И докато посрещаше с песента си първия слънчев проблясък на хоризонта, тя изведнъж усети, че не е сама на пътеката – отмереният ритъм на нечии стъпки я следваше от известно време, но тя не беше усетила, защото тези чужди стъпки отмерваха съвсем точно и с лекота ритъма на собственото й сърце. Обърна се рязко и застина на място. Срещу нея на пътеката стоеше висок, строен мъж, облечен в проста дреха и бос. Но когато го погледна внимателно, Суламит видя, че главата му е като най-чисто злато, косите му са къдрави, черни като гарван, очите му, като скъпоценни камъни омити в мляко, са прилични на гълъби при водните потоци, бузите му са като лехи с аромати, като бряг с благоуханни растения, устните му са кремове, от които капе плавка смирна, ръцете му са като златни цилиндри покрити с хрисолит, тялото му е като изделие от слонова кост, украсено със сапфири, краката му са като мраморни стълбове, закрепени на подложки от чисто злато, изгледът му е като Ливан, изящен като кедър, устните му са много сладки и той цял е прелестен.

Той й се усмихна. И тя изведнъж разбра, че не сънува. Помисли си, че го познава, много добре познава този мъж – безброй вечери подред бе разказвала части от живота му и той неусетно бе станал част от нейния живот и семейството й, част от нея самата. Но тя никога не си бе помисляла, че ще го види пред себе си, че той изобщо съществува някъде. А ето че сега стоеше пред нея на пътеката, от плът и кръв, по-веществен и от изгряващото слънце, с проста дреха, бос и с коса леко разрошена от вятъра.

-         Кой  си ти? – попита Суламит.

-         Аз съм Соломон. – отвърна той простичко. – Царят.

Така започна онази страшна любов, която се превърна в легенда за народа и която се разказваше, макар и доста изопачена,  дори след хилядолетия. Защото, противно на приказката измислена от братята й, той  не беше владетел на далечни и непознати земи, а беше техният цар, чиито пратеници идваха в избите на семейството й, за да отнесат стомните с ароматно вино и да оставят торбите със злато. Той беше Соломон, цар на евреите. Господ, винаги правдив в щедростта си, го бе дарил със смелостта да променя, това което може да се промени, силата да  приема онова, което не може да бъде променено и необходимата мъдрост, за да отличи едното от другото. Народът му го славеше, защото той въздаваше справедливи присъди, според правдиви закони. Битките си печелеше неизменно, макар и рядко да употребяваше сила за това. Наричаха го Соломон Мъдрия, защото знаеше, че народът се състои от хора, така както гората – от дървета и храмът – от каменни блокове и защото знаеше как да направи от своите хора един народ, така както строителите в царството му умееха да издигат храмове.

Хилядата жени в харема си, беше довел от безбройните си пътувания и всяка една от тях го обичаше по своему, без да мрази другите заради същото.

Той пиеше обикновеното вино, което сипваха в чашите си хората от народа му, но редовно поръчваше при братята на Суламит големи количества от тяхното вино, чиято слава се носеше дори из съседните царства. Това вино, той използваше като оръжие срещу враговете си, защото беше виждал как действа то на хората и вярваше в силата му, без сам да го беше опитвал. В мъдростта си, Соломон знаеше, че най-добрият начин да победиш един враг, е да го направиш свой приятел. Ароматното вино правеше точно това. То донасяше на пиещия го радостта от живота, която се бе изливала години наред от приказките на Суламит, разказвани сред лозята. Почти всеки в неговото царство беше чувал историята за девойката, която разказва приказки и за братята й, които правят най-хубавото вино  по тия земи. Хората пиеха от това вино само на големи празници и не се замисляха какво им дава то. Царят, напротив – твърде добре разбираше силата на виното, но не пиеше от него, защото  усещаше, че тази сила е по-голяма от неговата собствена. А един цар може да допусне само Бога над себе си.

Но една вечер, царят по погрешка получи вместо обикновеното вино, което пиеше, цяла кана от ароматното. Усети разликата още преди да отпие и глътка. Остави каната пред себе си и се замисли. Соломон вярваше, че Господ твърде добре е създал света и че в подредбата на този свят няма нищо случайно. Денят беше празник, при това двоен, защото царят се бе завърнал от поредната мирно спечелена война с много дарове, никакви жертви и още един владетел за съюзник. Народът празнуваше тази чудна победа и пиеше същото това вино, което бе осигурило мира. Сега царят седеше пред каната и знаеше, че това не е случайно. Някъде из двореца, някой от доставчиците или някой от слугите беше объркал нещо и виното, което той бе забранил да му се сервира стоеше пред него на масата. И това не беше случайно. Сила. Течността в каната притежваше сила, над която царят не знаеше дали може да надвие. Но Господ го бе дарил със смелост и с мъдрост и той разбра, изведнъж, че това е предизвикателство, което трябва да приеме и да се изправи пред тази сила, защото на нея дължеше мира в царството си. А един цар може да бъде длъжник само на Бога. 

Соломон надигна каната с две ръце и пи дълго, като човек, който е бил непоносимо  жаден през целия си живот. Когато остави каната, тя беше празна, а в неговото сърце нещо започна да се разтваря, бавно и постепенно. И той се почувства изведнъж уморен с умората от дълги години царуване сам. Сам беше градил държава, с непоколебима сила и увереност. Сам бе носил отговорността за цял един народ, сам бе съдил и наставлявал, сам бе заставал на чело на войската си. Умората тежеше непосилно. Царят се запъти към постелята си и потъна в дълбините на съня почти веднага. Каната стоеше празна на масата.

Когато на сутринта Соломон се събуди, от умората му нямаше и помен, а дълбоко в сърцето му, дошъл от един сън, беше издълбан образът на жена. Не я познаваше. Никога не я беше виждал. И все пак знаеше, че  тя е красива като Йерусалим и страшна като войска със знамена.Знаеше, че косите й са като стадо кози налягали по Галаадската планина, зъбите й са като стадо овци възлизащи от къпането и са всички като близнета – не липсва ни един между тях. А челото й под булото е като част от нар.

Шестдесет царици имаше Соломон и осемдесет наложници. Имаше хиляда чуждоземни красавици в своя харем, но ни една не беше като тази.

Беше ранно утро, когато царят се надигна от постелята. Нямаше още пет часа. Дворецът спеше. Соломон облече проста ленена дреха и както беше бос, тръгна към лозята. Знаеше, че някъде там го чака успокоение. Виното бе събудило в душата му неутолима жажда само за тая жена и той бе готов да преброди земята, за да я открие. Но нещо му подсказваше, че не е нужно  да го прави –  трябваше само  да отиде сред лозята. Онези лозя. И я видя, още щом навлезе сред зеленината –  тя танцуваше по пътеката, с гръб към него, а силният й глас се носеше над хълмовете, подел стара песен. Песен за сътворението. Господ е сътворил света с любов, пееше тя, в едно утро като днешното. Той тръгна след нея, омагьосан от усещането за радост, което преливаше от песента и от движенията на тялото й. Изведнъж, девойката се обърна и го погледна. В погледа й имаше първо удивление, а после – внезапно, нечакано щастие, както е щастлив пътникът в пустинята, когато съзре дома си на хоризонта.

-         Кой си ти? – попита го девойката.

-         Аз съм Соломон. – отговори той простичко – Царят. – А  ти коя си?

-         Аз съм Суламит! – засмя се девойката.

И така Соломон Мъдрия откри силата на ароматното вино в прегръдките на Суламит. В летните вечери, косите й блестяха като гарваново перо, а той й говореше: “Ето, хубава си, любима моя – устните ти са като червена прежда, челото ти под булото е като част от нар, шията ти е като Давидовата кула съградена за оръжейница, дето висят хиляда щита, всичките на силни мъже, пъпът ти е като обла чаша от която не липсва подправено вино, коремът ти е като житен копен, ограден с кремове, очите ти са като водоемите в Есевон към портата Бат-рабим.”.

Когато царят я вземаше на ръце, за да я отнесе в постелята, цветът на очите й ставаше още по-дълбок и тъмен, а смехът й огласяше двореца като ромолене на поток. Приказките  и ласките й утоляваха жаждата на царя. В нейните разкази той намираше себе си и успокоен вървеше по пътя си на владетел все по-уверено и все по-мъдро. Суламит все повече стоеше в двореца. Царят беше жаден за нея, както и тя за него.

А лозята пустееха. Братята не работеха вече с това желание, когато я нямаше сестра им, за да събужда скритите в тях истории. А и без нейния смях, без закачките и неуморния ритъм на стъпките й сред лозята, виното изгуби аромата си и вече не даваше радост на хората.

Една сутрин, Суламит се събуди в прегръдките на своя любим и се разплака. Чувстваше се затворничка в собственото си сърце. Не можеше и не искаше да остави Соломон, но дълбоко в нея имаше хълмове с линеещи лозя, които я викаха и тя не успяваше да заглуши гласовете им, а и знаеше, че не бива да го прави. Суламит леко се надигна от постелята, целуна спящия Соломон, облече червената си везана рокля и тръгна към хълмовете. Когато зеленината я обгърна отвсякъде, тя запя онази песен за сътворението, а когато изпя и последния куплет, седна на върха на един от хълмовете и разказа на лозята за любовта си и за оня мъдър цар, чиято любима бе станала. Когато стана шест часа, братята й се зададоха по пътя и затанцуваха с нея, в радостта си, че я виждат отново. После се захванаха на работа, под ромоленето на смеха и с радостта от живота изливаща се от историите на Суламит. Вечерта, тя се прибра заедно с тях вкъщи и когато след вечеря дойде време за семейната приказка, тя разказа на семейството си за своя цар и докато разказваше, сърцето и пееше като птичка сред лозята,  а цветът на очите и ставаше още по-тъмен и дълбок. Точно когато свърши разказа, на вратата се потропа. Суламит изведнъж усети, че това е той, че идва да я вземе и разбра, че ако сега си тръгне с него, това ще бъде краят на лозята и ароматното вино, защото той никога вече нямаше да я пусне далече от себе си, а и тя сама нямаше да иска да се отдели от него. Но лозята я викаха и въпреки, че Господ не я бе дарил с мъдрост, Суламит разбра, че силата на виното е много важна сила, защото тя пази мира на царството и защото докато я има, ще я има и любовта между Соломон и Суламит.

Тя не му отвори вратата, въпреки че  сърцето й плачеше. А той не дойде да я потърси повече, защото един цар може да потропа два пъти само на Божиите врати.

Лозята пак възвъраха силата си и ароматното вино се изпращаше всяка година в избите на царя, но той никога повече не опита от него. Битките си печелеше с мир, а в сънищата си виждаше образа на тъмнокоса жена, танцуваща сред лозята. Понякога вечер, застанал пред каната с обикновено вино, Соломон прошепваше едва чуто: “Пленила си сърцето ми, сестро моя, невясто. Пленила си сърцето ми с един поглед от очите си. Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невясто, колко е по-хубава от виното! Отвърни очите си от мене, защото те ме обладаха...

Суламит продължи да разказва приказките си, защото само така можеше да надмогне мъката на сърцето си. Понякога, рано сутрин, докато все още беше сама сред лозята, тя прошепваше, почти недоловимо: “През нощта на леглото си, потърсих онзи, когото обича душата ми. Потърсих го, но не го намерих. Кажи ми, ти, когото люби душата ми, де пасеш стадото си, де го успокояваш по пладне?...

 

 

 

 




Гласувай:
2



1. sunflower - ...
11.03.2007 22:08
Ти, жена, си чудо невиждано!
Вълшебна и прекрасна си ...
цитирай
2. eleni - покорно благодаря,
11.03.2007 22:12
понеже са ми казвали, че така се прави - като ти кажат нещо толкова мило - благодариш:)
Иначе... тая вечер хич не се чувствам вълшебна...
цитирай
3. sunflower - ...
11.03.2007 23:23
Чудех се как да те зарадвам, щом не се чувстваш вълшебна и тъкмо щях да ти предложа да видиш смешно-еротичните ми упражнения в блога ... и установих, че вече си ги видяла :))) Дано да са те усмихнали, наистина! :)*
цитирай
4. eleni - аааа, посмях се добре:)
11.03.2007 23:26
за което благодаря... свежо ми дойдоха:)Пък и май успяха да ми оправят настроението разни подривни фактори преди малко и сега пак се хиля като хелоуийнска тиква:)
Но много мило от твоя страна:)
цитирай
5. trevistozelena - ей...
12.03.2007 12:23
ей, eleni, невероятен постинг! снощи го четох, днес отново:) знаеш, че ми е страст образа на Суламит, а точно този текст звучи наистина вълшебно:) мерси за него!!!
цитирай
6. eleni - знам, знаааам:)
12.03.2007 13:16
това е една много специална история...
цитирай
7. nav - въх
22.06.2007 17:00
разплаках се, а тъкмо бях решил да изглеждам един мъжествен.
цитирай
8. eleni -
22.06.2007 18:17
ни мой ривА!


p.s. - пак се извинявам. насъбра ми се повечко работа напоследък, а в такива моменти ставам ужасна, неспасяема подигравчийка, всичко поетично в мен отива на кино (на Вендерс, примерно) и остава само единият гол смях.
цитирай
9. nav - що се извиняваш, бря
22.06.2007 18:58
Винаги съм си падал по и ставал от подигравчиите-майтапчии. Самият аз понякога съм ужасен.

Чудя се откъде се познаваме, а то от някой филм на Вендерс (в топ 1 ми е).
цитирай
10. eleni - уф...
22.06.2007 19:04
... да знаеш, ако почнем едно по едно, филми, музика, за книгите вече е ясно, театъра май и той, хора... ще се окаже, че се познаваме от навсякъде:)
Случват се такива работи.

Ми, сега като го каза - де да знам защо се извинявам. Шъ извиняваш. Хахахаххахаххаааа....
цитирай
11. nav - 'Случват се такива работи.'
27.06.2007 00:46
Гледай я как прозаизира чудесата :)
цитирай
12. eleni - хахахахахахаааааааааа
27.06.2007 12:16
неееее, това е просто подигравчийката в мен:)
цитирай
13. nav - :)
27.06.2007 13:42
Нея имах пред вид. Обичам подигравчийки, особено имащите крилата на лекотата.
цитирай
14. eleni - ще й предам като се съберем пак:)
27.06.2007 14:14
в момента

аз съм заета със сериозни дейности, понеже, макар да отказах да посетя офиса поради несъвместимост в температурите между мен и него, тя работата не свършва и просто се върши вкъщи, а

тя е отебала всичко, седи по турски и по усмивка на пода и прави опити да скицира безобразните пози на котарака, който от жега се е объркал и не е наясно дали е котарак или тирбушон. Не, не може да се опише, трябва да се види:)
цитирай
15. nav - Виждам, виждам,
27.06.2007 15:42
старата ми драконка е забравила какво е и лежи страдалчески на пода. От седмица си имам и малко драконче (намери ме на улицата), което е твърде игриво, за да обръща внимание на жегата :)
цитирай
16. martiniki - !
22.08.2007 14:42
Това е една прекрасна, мъдра и богата приказка, написана талантливо, с любов. Тя би била близка на всеки, който е обичал и вкусът, който оставя е тръпчив, като от истинско вино.
Аз не съм девойка, животът ми не е приказка, но лозята са това, с което се занимаваме от години и знам как бера внимателно гроздето и знам как виното, което после пием е с този богат и неповторим вкус на слънце и любов.

Поздрави, eleni!
цитирай
17. анонимен - dobra istina
17.01.2010 19:33
haresa mi
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: eleni
Категория: Лични дневници
Прочетен: 563336
Постинги: 162
Коментари: 1099
Гласове: 4694