На Емил*
Няма нищо по-отрезвяващо от смъртта. Не филмовата, не и онази от криминалните романи, не и гениалната антропоморфна персонификация на Пратчет.
Внезапно умира приятел. И няма как да излезеш от киносалона, да затвориш книгата и всичко да е наред. Не става. Опитах.
Смъртта болезнено бързо ти пренарежда приоритетите. Внезапно ти става ясно кои са онези неща, за които трябва да имаш време.

Смъртта, когато не те засяга лично, винаги изглежда някак мелодраматична и леко нереална. Като от филм. Да бе, знаем, случват се такива неща, мислиш си. Ама някъде другаде, друг път и на някой друг. Пък аз, аз съм ваксиниран, застрахован, предпазен. Ей-тук идва лошата новина. Не си. Ще се случи и на теб. Дано да е в далечното бъдеще, а не утре, но ще ти се случи. Ще разбереш, че е умрял приятел. И няма да  знаеш какво да правиш. Защото, когато се случи, просто вече нищо не може да бъде направено. Можеш обаче да го направиш сега. Не, не утре, не в края на седмицата, не в обедната почивка. Сега. Вдигни телефона и се обади на приятел. Прегърни любим човек. Изпрати съобщение. Отчетът за тримесечието може да почака. Също и другите безкрайно важни и спешни дела. Не оставяй приятелите си за после. После може вече да ги няма.  

когато си отиде човек
с него изчезва

смехът му
и усмивката – онази слънчевата
всички дребни ежедневни жестове
махването с ръка
начинът, по който накланя глава, когато те слуша
походката
онова, което огрява погледа отвътре
отиват си
страховете му, заради които го обичаш
(защото обичаме именно несъвършенството, нали?)
топлината
инатът му и той си отива
сигурно на оня свят
и от инат ще има нужда
отива си
гласът
(от телефонните разговори, пиянските песни, споровете, щастливото философстване до среднощ)

остават
куп неща
затварям очи и ги виждам
пред себе си
а, когато ги отворя
теб те няма**

Нищо не е в състояние да върне назад

5-те минути, които не съм намерила за да напиша писмо
празника, за който не съм се обадила
прегръдката, за която не съм имала време
съобщението, на което не съм отговорила

... защото съм била заета с важни и спешни неща. После разбирам кое е било важното. Ужасно важното. Само че човекът вече го няма. А с него е изчезнало едно от истински важните неща в живота ми.

---

*Емил беше човекът, който, преди мноого години въведе в библиотеката и в живота ми Тери Пратчет.

Емил стана кръстник на най-ужасното ми Амстердамско напиване, а аз станах кръстница на дъщеря му. В обратната последователност.

Първото ядене през живота си сготвих в едно лято, в което Емил се беше пренесъл вкъщи  заедно с част от тогавашния им офис и... ами трябваше нещо да се яде.

Емил създаде теорията за хубавите круши и дивите прасета за да си обясни фундаменталната несправедливост на това прекрасните жени да се падат все на разни разбойници. С годините теорията беше доразвита от верни последователи и се превърна в класика.

Емил дори не опита да ме разубеди, когато предложих да се изкъпем в един непригоден за целта залив на Северно море, в кротък юлски ден от лето 19... Добре, представете си – три следобед, ние излизаме от морето след кратка водна битка. По колоездачната пътека на близката дига минават ученици на колела, със все униформите и с две учителки. И те на колела. Виждайки ни, целият този велосипеден народ се сурва един връз друг, падат деца, удрят се колела, търкалят се чанти, учителки пищят на холандски. А, май пропуснах да спомена, че моят порив да се плацикам в морето ни свари, естествено, невъоръжени с бански костюми. Така че училищната групичка имаше късмета да се натъкне на едни съвсем голи Емил и Елена излизащи от разпенената вода кат същи Афродити. Спринт до колата, където през неудържим смях и сред засилващите се писъци на учителките, потеглихме накъдето ни видят очите, навличайки в движение някакви дрехи.   

**Емиле, знам, че докато аз на тоя свят пиша едни вече ненужни работи, ти, на онзи, си клатиш краката, удобно седнал на някой облак. В едната ръка държиш бира, а в другата - най-новия Пратчет (раят затова е рай, защото новите книги на Тери излизат първо там). Сигурна съм, че даваш акъл на Шефа за това как по-добре да се направят нещата и вече имаш поне 5-6 теории за устройството на оня свят, така като имаше за уредбата на тукашния, а аз обикновено бях с нещо несъгласна и спорехме с часове (по другата мерна система "с бири"). Знам, че ще се видим пак, ако не на облака, то със сигурност в някой следващ живот.  И когато срещна някой, който е всезнайко и гръмогласен,  ухилен е и има безброй теории за всичко, а сърцето му побира няколко стадиона... ще знам, че си ти. 

текстът ти е много жив, което ме прави сигурна, че Емил не се изгубил в нищото
целувам те

Освен ужасно добър, беше и твърде опак и всезнайко за да потъне в небитието...

странно ще прозвучи, но това е най-положителното нещо за смъртта, което съм чела... Прегръщам те силно.

точно такова исках да е. ужасно ми беше криво докато го писах, бях плакала цял ден на почивки, не свърших работа за пет пари и... реших, че трябва да напиша нещо, в което освен ужаса и тъгата, които няма как да не личат, да се усеща и полъх от пълното с всякакви преживелици, със смях, свобода, дивотии и обич приятелство, с което трябваше да се сбогувам.

Благодаря ти за прегръдката. Няма как да се каже с думи, но... значи много.

Усеща се, eleni, усеща се... Напира през тъгата ти и се усмихва хубавото, което сте си дали...

Прегръщам те и аз.