Имам си остров. Сънувам го. Не е голям. Побира се тамън в съня ми. Има на него само няколко села. А между скалите горе - от онези, малките цветенца. Онези, дето имената им ги знаят само ботаниците и най-възрастните баби, за които е важно да назоват всяко нещо и да го турят на мястото му, преди да си заминат. Като добра стопанка, която подрежда дома си вечер, преди да легне.

Средиземноморието. Една стара къща в центъра на Никозия, между венецианските стени. Живях там месец. Между чашите с кафе и сутрешното тананикане, поливах босилека в двора, а на един хвърлей място, отвъд каменната стена, чувах как съседките, на мелодичния си кипърски диалект, се чудят коя съм. Към осем всяка сутрин по улицата минаваше дядо на колело. На колелото - тайнствена кутия. Провикваше се подканящо, примамливо. За малко да си купя. Така и не разбрах какво казва. Думите бяха магични, не ми говореха нищо. Мисля, че продаваше лекота.

Делфи и Олимпия – места, на които имах усещането, че са ме включили директно в електрическата мрежа. Усеща се материята, от която някъде, някой изработва съдбата ти. С фини инструменти. Бавно. Тръгнах си от там и чак след седмица ме догони пулсът на предишното ми съществуване. И пак... не съвсем. Туп, туп. Туп. В Олимпия слънцето потича във вените ти. Събух вечерта сандалите си и в тях имаше златен прах. 

Един бар-книжарница в Солун. В малките скришни улички из центъра. Ухае на бергамот, има стари фотографии по стените, музика за душата и чай, какъвто не съм пила никъде другаде. Заведе ме любим човек, а после вече прекарвах там с часове. Заради пъстрите хора, които срещам, заради книгите и разговорите със собственика, заради музиката, която е моята музика. Събирам места, които са си завъдили, отгледали, приютили, собствена история.  И този бар си има, но тя е срамежлива и много лична история.     

Средиземноморието, гръцкото, замайва – с аромата на всички онези островни растения, чиито имена няма да науча, освен, разбира се, ако не се влюбя в градинар. Там животът се случва на улицата и крачката от смеха до драмата и обратно е едва забележима. Аристофан обядва с рибарите (ей го на, долу, на пристанището), докато Еврипид обяснява на всички как Елена всъщност изобщо не е била там. Някой хвърля по него камък. За малко да го пребият. Спасява го глас от съседната улица – зад ъгъла някой пее, тълпата тръгва натам, пригласяйки. Средиземноморието е музика.

Един хълм... с мащерка и гъби, с дебели, златисти пчели, които обикалят наоколо ми в щастливи лупинги. Място на престъпно безвремие – отивам по обяд, връщам се по залез. Помежду им са изминали 30 години, подметките ми ухаят на билки, а душата – душата подскача на куц крак до вкъщи. Сламената ми шапка е пълна с челядинки...

Лисабон. Нищо, че не съм била, освен насън и заедно с Вендерс. Знам, че не бих могла никога да отида в Лисабон. Там мога само да се завърна.

Има образи, които се спотайват някъде надълбоко в теб и излизат, когато имаш много нужда от тях. Един от тях е потропването на конете, които носят багажите към рилските езера за събора през август. Те са спънати, но въпреки това изминават невероятни разстояния през нощта, гонят сънищата си, знам, те са диви коне. И водачите ходят да ги събират чак към шестото езеро, сред страшни псувни в 4 сутринта. А аз тайно се протягам, преди заспиване, от палатката и им подавам захарчета. И звездите над езерото пред мен (второто) са някак звънки. Отварям уста за един напиращ монолог, но се сещам, че Джесика е от друга пиеса. А тук и сега сме само аз, езерото и звездите. Планината е сън... а сънищата сънища остават... 

 

... :))) Много ме радваш! :)

Пчелата бръмчи от цвят на цвят.
Възпява живота.
Щастлива –
без да и е нужна математика.

Благодарение на теб току що се дефинирах. Аз съм раздавач на престъпно безвремие. Все се каня да си сложа табелка, че времето покрай мен спира.

Сега ми просветна защо не се оправям с математиката... и обичам мед:)

да, точно това си, усеща се отдалече. След като съм чела нещо твое трябва пак да навия всички часовници в къщата... Ти си една Касиопея:)

аз пък съм... уютниче

Поздравления за снимката :))).
Ужасна си, много ми се допътува....

... ала душите ни
докато са на глината във тленното
гласа не могат да си чуят
и само във минути съвършени като тая
по нещо подозираме, че пеят...