Бях изгубила себе си тези дни. Особен вид летене, при който вече не си сигурен кое са криле и кое вятър. Знаеш, че има поне една дума, която да те върне обратно, но и нея не си убеден, че си спомняш.

Четох.
А не трябваше. Има дни, в които човек трябва просто да живее, защото думите тежат. Все едно съм хвърчило и нещо ме дърпа надолу.

Ходих.
Дълго. Докато забравя какво искам да забравя.

Пях.
Превземащо. Отворих всички прозорци и го пуснах да лети.  Някои неща излизат само така.

Мълчах.
Всички важни неща се казват другаде. Какво биха променили това или онова изречение?

Вниквах.
Дълбоко, дълбоко, дълбоко. А ти не разбра ли вече?

Танцувах.
Как иначе да стопля въздуха?


Зърнах случайно себе си в крайчеца на голямото огледало. Притичвайки. Рошава, дългокрака, с усмивка на хурия. Кладенец в гората. Кошер целувки с женско име. Лекота, водовъртеж и  безсрамие. Къдрици в летеж и смях на корем. Красива. Спомних си думата.

ще ме разплачеш, детенце...
Вещичка! :))))))))))

то не останаха пръсти за облизване (повечето отхапани от кеф))

не помня да съм го отхапвала:)

смееш ли ))

пробвай де:)))))))

иначе казано:
"Чакам те,
Ела в такова време, в което
Не ще можеш да ми откажеш."

Орхан Вели Каник