- А на теб няма да ти дам нищо, понеже не обичам Lavazza  - чувам глас вдясно от мен. Репликата е абсурдна до смях. Спирам, обръщам се рязко, а с мен се завъртат оранжев чадър, тюркоазена тениска и прасковена риза, завъртат се купчина черни къдрици,  завърта се чантата ми (а в нея се завъртат Нийл Геймън и Жоро Господинов, върти се тениска с пираня,  завърта се сандвичът с пресен босилек, върти се Commitments, който още седи в чантата, неизгледан). Завърта се и синята картонена чашка с необичаното кафе в ръката ми.
Стоп кадър.
Младеж раздава листовки. Сиви дънки на сив фон, вали, улицата и тя - отчайващо сива. Внезапната ми усмивка и хавайските дрехи са единственото цветно петно в картината. Гледам момчето и в  пространството между къдриците ми притичват мисли за личния подход в рекламата и за това колко малко е нужно за да сриташ задника на сивото ежедневие. Не че го имам (сиво ежедневие, не задник, задник си имам в точните количества). При мен казусът е обратният - ако случайно се появи сиво ежедневие на хоризонта,  то, милото, би се оказало в ролята на екзотично разнообразие.
Та, младеж с листовки. Не обича най-продаваното кафе в Италия.
Тук е моментът за критично важното лирично отклонение. Ето го.

В личната ми вселена, цивилизацията идва с кафето и нито глътка по-рано. Нашествията на варварите присъстват в историята, защото някой непредвидливо ме е лишил от кафе.  Френската революция, падането на Берлинската стена, Априлското въстание и Голямата депресия са естествените последици от нечия фатална недалновидност. И Троянската война също. Първо дайте кафето. После ще решавам всичките ви проблеми, ще правя чудеса, ще успокоявам, утешавам и вдъхновявам, ще сбъдвам желания, ще изпълнявам заръки, ще пиша, ще стихоплетствам и ще печеля ораторски надпревари, ще разсмивам, ще целувам до замайване, ще ви карам да летите. Кафето, казах.

Край на лиричното отклонение. Връщаме се при листовките, техния младеж и моето кафе. И октомври, който вали на ситни сиви капки върху оранжевия ми чадър.
Застопорявам се на 180 градуса от точката на изненадата си, успешно не разплисквам кафето и започвам да любопитствам: А какво пиеш тогаз?
Младежът е в ступор. Освен това май не е наясно какво пие. Явно не раздава флаери за кафе. Смотава нещо нечленоразделно. Решавам да улесня процеса и започвам да изреждам марки. Стигам до ILLY и насреща ми проблясват признаци на разпознаване. Чувал го е. Дори май го е пил. В този момент ме връхлита дългасадамсово вдъхновение и предлагам на младежа почтена сделка - аз обещавам, че няма да му дам кафето си, а в замяна той ще обещае да не ми дава от флаерите си. Погледът насреща ми осмисля целия шибан ден и задавяйки се от смях продължавам с танцова стъпка (аржентинско танго, ако толкоз е важно какъв танц) напред след чашата си с кафе. Вогоните да заповядат:)

кафето!:)

Мислех, че сутрин ми се усмихваш, защото ми се радваш, а то било от кафето.

очаквайте следващ постинг за ефектите от нав-абстиненцията

Ами ти просто знаеш как да ме събуждаш, а сега в таз суша ми се налага да се наливам с италианско кафе сутрин, да се обличам като героиня от френски филм и да се ебавам по улиците с невинни младежи, чиято геометрия категорично не е дъгласадамсова.

Страхотно сладко-свежо и точно така ме разсмя! :)))
Страхотно е да оцветяваш живота... със себе си! :)

вдената, че илли пият в севрна а лаваца в южна и по пътя до там не са препрочитали пътеводител на галактичесият стопаджия да мрем ли :))))))

по-любопитно ми е откъде си налазил точно пък историята с кафето, дето аз я търсих 7 минути из блога... докато намеря кога я бях писала?