има хора, които четат мислите ми
четат ги леко
както се чете поезия
други го правят настървено
както се поглъща криминален роман
трети ги четат
тези мисли
като  приключенска карта
(да, точно там е, съкровището, под хълма)
като сутрешен вестник - всеки ден
или като любовно писмо, сладостно
като енциклопедия - по азбучен ред
като деца - на срички
или като упътване -
отваряш само страницата, която ти трябва

любимият ми читател -
онзи,  с който
си разменяме мислите
както приятели си разменят
любимите книги
четем
увлечени
страница след страница
след страница
и се смеем толкова много
се смеем
че забравяме
все
забравяме
мислите
да си върнем
обратно

*************


"Както обикновено [...] бе отгатнал въпроса ми и се готвеше да отвърне, а аз все още не бях отворила уста. Сякаш слухът му долавяше мислите ми. Не бе ли онова онзи род слух, който се нарича "абсолютен"? И други въпроси ми се мотаеха в главата. Дали подобна способност да отгатват бе присъща единствено на музикантите? Или пък приятелите ни, нашите най-близки приятели също притежаваха това качество? В такъв случай, не бе ли приятелството някаква своеобразна музика?" *

---

* Откъсът е на Ерик Орсена от удивителната книжка "Граматиката е сладка песен". Издателството е Стигмати. Заслужава си.

Това точно четене ме перна катос базука тази сутрин...

кат виждаш, че ще стрелям:)))))

Страхотно е състоянието, описано във втората част на стихотворението!