Пътническият влак от Перник.
И аз в него.
Не е важно какво съм правила в Перник.
Още по-маловажно е какво правя във влака, но аз все пак ще го напиша, понеже иначе ще ми отиде по дяволите заглавието.
Чета вестник Лична драма и слушам Дворжак, 9-та симфония.
Литература?
Не. Но пък реалността често се композира по начин, който плаче да го опишеш - като семейство с три деца - всички са се нагласили за снимка, а бащата е забравил, че дюкянът му зее разкопчан. Нещо такова.

Лична драма?!? - ще се изумят някои от вас. И не без основание.

Симфония? - ще повдигнат вежда други (и подходящата интонация тук е недоумение, ефектно примесено с леко презрение, понеже според удивително голям процент от населението това симфониите са някаква неразбираема и превзета дивотия, която на всичкото отгоре е и ебаси колко скучна).

Мдааа... - ще кажа аз и, ако не ме мързеше толкова, щях да се впусна в тирада за това колко са важни широтата на възприятиятието и непредубеният поглед. Само че мен точно днес ужасно много ме мързи и още повече ми се пие кафе, а освен това хич не обичам тирадите. И като казвам хич, разбирайте никак. Изобщо. Въобще. (хм, тия дни май съм прекалила с четенето на Иво, отразява ми се на изказа, ще извинявате)
Освен това въпросът е съвсем другаде.

В моя случай четенето на Лична драма е ритуал. Крайно личен и дълбоко драматичен. Случва се веднъж на няколко месеца и има ефекта на дълбок личен катарзис чрез смях. Ако Фройд беше делил една и съща география и хронология с вестник Лична драма, повярвайте ми, щеше немедленно да закрие кабинета си, да продаде на търг кушетката и тефтера със сънища на пациентки и да се отдаде на подводен риболов. Или да стане колекционер на пеперуди. Все тая. Важното е, че не би имал поле за изява в психоанализата. Понеже вестник Лична драма я обезсмисля като такава. Прочитането дори само на един брой от въпросната периодика ще пренастрои задълго представата ви за света. Ще установите, че сравнени с читателските трагедии, това вашето просто не са проблеми. Ще си обещаете тържествено и с ръка на  сърцето/вестника (в краен случай и Библията върши работа) от утре (понеделник и/или първо число на месеца) да започнете нов живот. Всичкото това естествено след като спрат конвулсиите от смеха и възстановите нормалните за възрастта си пулс и дишане.

С Дворжак работата е  съвсем друга. Наскоро се занимавах с биографията му. Спокойно, няма да ви я разкажа. Макар да е вълнуваща. Ама нали по-горе се разбрахме, че за вълнения ще пишете на вестник Лична драма. Или ще го четете. Те двете групи се припокриват. А ние тук говорим за друго. Говорим за това защо слушам деветата симфония на Дворжак в умерено мръсния и умерено претъпкан пътнически влак от Перник за София. В този момент дори не слушам цялата симфония, ами само втората й част. Отново и отново и отново. После пак. И още веднъж. Не заради вълнуващата биография на композитора, дори не и защото симфонията е прекрасна. Слушам тази втора част заради докосването. Не, нямам предвид, че "докосва нещо в мен", сакън, баналности. За друго става дума.

За това че там, във втората част, музиката на Дворжак e докосване. Топло, упойващо, немислимо нежно. Ако някой някога ви е докосвал така, значи знаете за какво говоря. Спомнихте ли си? Някой те прегръща и усещането е близко до съвършеното. Докосва те и в допира помежду ви има многоточие, има малко тъга и много сладост, има безвремие. Това е докосване, от което не искаме, не можем да се отделим. Затова втората част от деветата симфония на Антонин Дворжак се повтаря и повтаря и повтаря, докато влакът от Перник за София бавничко си върви по релсите. И... да, давам си сметка колко ужасно изтъркано звучи, когато е казано с думи. Чак се ядосвам докато го чета. Искам да го кажа по-добре, но не мога. Сигурно затова Дворжак е пробвал с музика. И е успял. Не знам как го е направил. А може и да не е той. Може би все пак го правя аз. Или сме съучастници. Може в безвремието на неговата музика да вмъквам малки безценни трохи собствено безвремие, знам ли...

Важното (отново) е другаде.
Аман, бе! - ще каже някой и ще е ужасно прав, защото все някога този текст трябва да свърши. И краят наистина е точно тук.

Не, няма да ви кажа къде в цялата тази бъркотия от мисли е важното, за да сте спокойни, че "сега вече знаете най-важното". Няма да има и поука. Поуката е втора братовчедка на тирадата, а аз вече ви предупредих, че с тяхното семейство не се разбирам хич (никак, въобще, изобщо). Така че ще трябва да проявите въображение. Да помислите. Ако ви се мисли. Да ме наругаете (няма да възразя). Да си представите, че редите пъзел. Да изровите проклетата симфония и да изслушате втората й част осем пъти подред. Да ви заболи стомахът от внезапния спомен за нечие докосване. Да си купите Лична драма. Да ви заболи стомахът от смях. Да изпиете едно малко за татко Фройд. Така, in memoriam, заради късмета да се размине във времето и пространството с това забележително издание. Ще трябва да го преживеете, вместо да го изконсумирате наготово. Да помислите за разликата между едното и другото, докато ме ругаете. Да правите, вместо да получавате. Ще трябва да сте живи.


p.s.
Точно след края Елена слиза от влака и тръгва по улицата. Държи кафе, телефон, вестник, чанта и iPod. С шестата си ръка машинално бръква в джоба на сакото, необличано от поне година. Напипва забравена кутийка с брокат. И избухва в смях, заради неща, които са друга приказка, но вероятно няма да бъдат разказани никога. Не и тук. Не и с думи.

аз си мислех, че ще напишеш един прилично налудничав текст с елементи на откровена инфантилност. а той ти се е получил прилично и даже много повече от прилично задълбочен. и откровено откровен. прекрасен е, да знаеш:)
P.S:личи си наистина, че си предозирала с Ивко:) ама ти отива!

Картини от новия свят - доколкото си спомням втората част беше на основата на славянски напеви, примесени с американски прерийни видения - малко по-бавна е от първата и последната част - величествено-тържествената.
Подхожда нагледката от влака за Перник, особено привечер. Той си е приказно-пейзажно филмов. Дворджак де.
Но е добро начало преди да се стигне до Шостакович.
Абе не спираше ли тоя влак някъде и при Владая. А след това на Горна баня.
Това последното не знам защо го написах...

и все нещо става със системата. Вероятно не трябва да го пиша:)
Почти правилно си спомняш за Дворжак и Новия свят.
Като че ли нямам рецепта за достигане до Шостакович. В смисъл... не знам дали преди това се минава през Дворжак и дали това помага. Зависи от това доколко е пораснал човек, а също и как расте и от къде минава:)
Шостакович е специален. И толкова рядко го свирят като хората...

Аз май точно в момента съм на стравински-дворжак-малерова вълна. Особен пъзел се получава, но ми е вкусно:)

Спира на всеки 10 метра този влак, връмуго. Стига до Перник за един час. Нямах представа, че е възможно да се стигне толкова бавно до Перник. Но добрите дела понякога искат пътнотранспортни жертви. Помогнах на една страхотна възрастна дама да се усмихне и си заслужаваше кандилкането по влакове. Пък и откъде да си купи човек Лична драма, ако не от Перник, м?;))

хващай пътника за Ихтиман. Там освен дето едни мургави хора ще се опитат да ти продадат банани, прясна риба, чорапи и други полезностти, може и да попаднеш на някое прозрение в дима от цигари на работниците от фабриката. црегръдки и пелувки!!!

Ихтиманският приключенски (пътнически) ми е любимият:) Именно в него миналата година ме озари прозрението, че според БДЖ пътникът е човек, който разполага със страшно много време и няма против да го прекарва по влакове. Защо иначе най-бавните влакове ще да се казват пътнически?:) В същия тоз влак прочетох и последния Уортън, на няколко хапки. Знаменит влак е Ихтиманският, спор няма:)
Ответни целувки, на кило

ако не знаеш сега се снима в България петата част на Индияна Джоунс. казва се Индияна Джоунс и пътническия влак до Ихтиман. Мухахахахаха. има много ръкопашни схватки, Индияна бива неколкократно ограбен от чевръсти пенсионери (самия той вече е такъв), но покрай всичко това се прокрадва нотка романтика, когато на края на филма той си взима за жена една 13 годишна циганка, продължава с влака до Пловдив и отива да живее в Столипиново в къща със сателитна антена. Край. сори, че издадох сюжета на толкова чаканата, още незаснета пета част на култовия филм.

Определено имаш фантазия селф :) 'найш как се смях..
Елени, поздрави:)

хехе, сега забелязах, че се получава огледално таз фраза.
За фантазията на нечо ми беше думата. Отглежда си я, води я на разходка всеки ден, храни я редовно, чеше я зад ушите. Тя от време на време бяга от къщи, но после се връща - мръсна, с по някое отхапано ъгълче на ухото, а понякога дори и бременна. Фантазия, кво да я прайш, те никога не са питомни, дори и когато живеят с нас вкъщи;)

да ти съ връщат поздравите:))))

надявам се да не се окаже, че самият аз съм измислен
от моята фантазия и всъщност не съществувам. кой скоро ми каза за такъв разказ, за човек който си измислял сън или нещо такова и накрая се оказал, че самия той е сън, след като умрял и видял, че не е мъртъв наистина. хехе. днешния ден мина. поработих. прибрах се и си поговорих, поседях и ми е супер сега. уф 12 часа стана. време за антибиотик. Поздрави ugeen и eleni!!!

Eleni, много е поетично това, което си написала за фантазията на Нечо. Ако бях нанегово място щях да си го сейвна и да си го запазя като стих, написан за мен от приятел, който наистина ме познава. Много е хубаво.. И последният ти стих в блога, чак ме вдъхнови да си спомня какво е да чувстваш така.. И двамата сте много пъстри и наситени с чиста емоция хора, за който може да ви усети. И по някакъв начин фантазиите ви си приличат, не знам как. Има нещо сходно, което се усеща.. В на Нечо картините ли, в твоите стихове ли.. Има нещо което resembles.. поне на мен. Бих ви писала повече, ако не бях толкова орязана в графата време. (Нечо, много ти е хубав сайта бай тъ уей)
Елени, мерси за върнатите поздрави, хайде сега да ги препратим сега до Америка! Тъй де, не се познаваме толкова добре с вас двамата, обаче знаете че имате душевната ми подкрепа към начина, по който пречупватe живота през себе си.. Та да, аз забравих че бързам.. Усмивки от мен :))

... има между наште две души (на нечо и мойта) един... абе щях да напиша мост, ама много тежко ми прозвуча, така че... ще пробвам с хамак. От тия, дето ги слагаш на село между две криви круши и придремваш блажено на сянка, бройкаш облаци и нищонеправиш:)

Бах го... пак поетично излезе. Ми не знам, явно е неспасяемо. Ако срещнеш хапчета срещу поетично мислене, свиркай;)

послепис:
отговарям и аз с две кила череши и двеста грама душевна подкрепа, тъй, за разкош:))))