Сънувах и поредния странен сън тези дни и се замислих - колко е плашещо, че част от мен знае отговорите на най-важните въпроси и колко е хубаво, че все пак ми ги казва, от време на време, в някой сън...

***

На човек, забелязала съм, му се случва такъв живот, какъвто си го измисли.

***

Недоспала съм за трима. Не, даже за повече, за квартет съм недоспала, или дори като за камерен оркестър.

***

То е като първа любов, която никога не можеш да забравиш. Тази музика ме е научила да навлизам дълбоко в нещата, научила ме е на съсредоточеност, на нежност и хармония, научила ме е как да събуждам въображението си и да виждам света в звуци, да чувам нечий поглед в музика, научила ме е да съзирам безпогрешно най-дълбоката структура на нещата.

***

Хрумва ми, че обичаме хората заради несъвършенствата им, заради онези малки рани, които могат да бъдат погалени и изличени само с нашата, точно с нашата обич, че обичаме съвършенството само в неговото отсъствие, защото пълнотата не позволява съпричастност, а празнотата... тя е бял лист, празното пространство, липсата... те са основата на сътворението и ни дават възможност да станем съ-участници в отмъкването на картофи от нивата на живота...

***

Това са пет откъса от стари разговори. Събрах ги тук като изсушени на лятно слънце ароматни билки за чай, защото имах нужда от глътка мълчание. Седя на масата в кухнята, косите ми са натежали от мисли, ръцете - от желания. Онази част от мен, без която не съм себе си... внезапно придоби образ, плътност, име, битие - ходи, говори, смее се, разрошва ми къдриците, разтуптява ми сърцето, разбърква мислите, подрежда света... Заговаря заедно с мен, колчем понеча да кажа нещо, изпреварва дъха ми, приглажда крилете... Кара ме да сънувам нощи, истински като живот... да живея дни, нереални като сън.

...

остави се на мига и нека продължи в безвремие :)

трябва да се клонирам, защото една Елена едвам се справя с всичко.

Познавам цяла банда могъщи генни инженери-ентусиасти. Ако ти трябва помощ, обади се. ;-) Senski

"Любовта е всеотдайност" написа на един стар брой на Една седмица в София. Преди да го изхвърли през прозореца стана, порови из библиотеката, намери етимологичния речник (связка трета), отвори на буквичката "в" и дълго търси между редовете с фасетъчните си очи дали правилно е разбрал написаното. После тегли една майна на сценаристите, полюбува се на прекрасно измитите прозорци и стъпи на перваза... Още не подозираше, че крилата му са въображаеми, а петъкът е ден отреден за пазар. Беше девет годишен.

След години щеше да проумее, че да не се справяш с всичко не е болка. Болката идва после...

Вечерта си легна... изморен от взиране в междулинията. Крилете цяла нощ шумоляха.

***
Захарта беше свършила. Допи го черно и отиде да си легне. Отвори прозореца, за да пусне една конкретна звезда на топло. После, вече в леглото, й хрумна, че обичаме хората заради несъвършенствата им, заради онези малки рани, които могат да бъдат погалени и изличени само с нашата, точно с нашата обич, че обичаме съвършенството само в неговото отсъствие, защото пълнотата не позволява съпричастност. В просъница реши, че любовта трябва да е превод... да... най-добрият съществуващ превод от един език на друг...

това за превода как само ме нацелува

разбираш ги ти нещата