Лежа си в леглото, завита с леко, синьо покривало и, противно на всякаква сюжетна логика, съм се ухилила до уши. Цялата съм една усмивка. Друго не е останало в леглото от мен, освен усмивката. Чеширският котарак направо може да подаде оставка.

А нищо особено щастливо не ми се случи днес. Нито вчера. За оня ден да не говорим. Продължавам, както се оказа през последните месеци,  решително да се превръщам от гъсеница в пеперуда и процесът е все така крайно мъчителен, макар и явно необходим. Непрекъснато изникват неща за справяне. Едно след друго след трето и така нататък поне до края на четвърта глава от книгата. Защо четвърта? Не знам. Така ми дойде. А с нещата се справям. Някак. Криво или ляво. Добре де, по-скоро ляво. И покрай всичкото справяне съм развила - открих го днес - някакъв особен инстинкт. Котешки. Защо котешки? Ами сигурно, защото гледам котарака, който, помежду две зловещи операции, лежи на леглото ми и мърка. Преди няколко седмици са го рязали. След няколко дни ще го режат пак. Това, второто, той не го знае, но съм сигурна, че някак го усеща. Понеже е котка. Обаче не му пука. Или поне не личи да му пука. На шията му има пластмасова предпазна яка, с която изглежда като лампа с абажур. През корема му има шев една педя. Обаче той лежи и мърка. Понеже е котка. А котките са така - когато ги боли вият. Когато им е добре мъркат. Няма екзистенциални колебания между първото и второто състояние. Няма и тревоги за това какво ще се случва утре. Утре-то е невидимо. Утре-то просто го няма.

Аз, уви, не съм котка. И много го мисля, това, утре-то. Понякога толкова много го мисля, че междувременно то взело, че дошло. Тогава на човек му остава само да си направи кафе и да отиде на работа. Напоследък обаче от справяне почти не ми остава време за глупости, както би казала баба Вихронрав (който не е чел Пратчет да продължи, невеж и безпросветен, нататък, като преди това отиде да се посрамува пет минути в ъгъла;). И така, нямайки време за глупости, установих , че, помежду две справяния, съм почнала да се държа като котка. Лягам по гръб на леглото и мъркам. Метафорично, де. Не, че не ми пука за утре-то, ама някак успявам да го оставя да си кротува там, където му е мястото - утре. Междувременно чета внимателно менюто. Пет минути щастие помежду два погрома? Ок. Взимам ги. Къшшш! Мои са си! Всичките пет!
Стана неусетно. Не съм взимала философски решения да-започна-да-се-радвам-на-малките-неща и да-живея-дзен-за-дзен. Напротив, правя грандиозни планове. Преправям ги. Тормозя се и ги преправям пак. Плача - много и по женски. Ругая - много и по мъжки. И когато съм толкова изтощена, че нямам сили за съвсем нищо повече, си отварям пощата и намирам стих на Вислава Шимборска, който ме усмихва цялата - от къдравата глава до върха на пръстите на дъъъъългите крака. Ето ме - лежа си в леглото, завита с леко, синьо покривало и, противно на всякаква сюжетна логика, съм се ухилила до уши. Цялата съм една усмивка. За Чеширския котарак казах ли? Поела съм си дъх, гмурнала съм се в стиха и пускам мехурчета на повърхността. Утре-то го няма никакво. Вдън гори титилейски се е завряло, прогонено от новооткрития ми, новоотгледан, котешки инстинкт за щастие.

A Few Words On The Soul

We have a soul at times.
No one"s got it non-stop,
for keeps.

Day after day,
year after year
may pass without it.

Sometimes
it will settle for awhile
only in childhood"s fears and raptures.
Sometimes only in astonishment
that we are old.

It rarely lends a hand
in uphill tasks,
like moving furniture,
or lifting luggage,
or going miles in shoes that pinch.

It usually steps out
whenever meat needs chopping
or forms have to be filled.

For every thousand conversations
it participates in one,
if even that,
since it prefers silence.

Just when our body goes from ache to pain,
it slips off-duty.

It"s picky:
it doesn"t like seeing us in crowds,
our hustling for a dubious advantage
and creaky machinations make it sick.

Joy and sorrow
aren"t two different feelings for it.
It attends us
only when the two are joined.

We can count on it
when we"re sure of nothing
and curious about everything.

Among the material objects
it favors clocks with pendulums
and mirrors, which keep on working
even when no one is looking.

It won"t say where it comes from
or when it"s taking off again,
though it"s clearly expecting such questions.

We need it
but apparently
it needs us
for some reason too.

Wislawa Szymborska
http://www.poetseers.org/nobel_prize_for_literature/wislawa_szymborska/library/a_few_words_on_the_soul

---

Disclaimer: Понеже задължително (това е едно от онези фундаментални каж`го-де-та на битието) ще се намери някой по-обидчив читател, който ще се засегне кръвно от забележката ми за нечелите Тери Пратчет, реших да поясня. Не, четенето на Пратчет не е задължително условие, за да сметна някого за интелигентен. Наличието на чувство за хумор обаче е.

Пратчет, Пратчет!
Прегръщам те, Елени!

така и все още не съм го забелязал...

аз постоянно се напъвам да го достигна, защото се оказа, че "...извода е братя да няма Защо, защото тарата-тарата-тара-тара--та-то.." Обаче (от напъна ще да е) ми се напукаха капилярите (на душата, де) и ептен го закъсах (положението...с нервите...). Та, искам да кажа, че явно си идва плавно, по котешки, с две прозявки и три облизвания...в някаква сутрин за която мечтая..(стихотворението го изпратих за превод на доверено лице; опитах, но не можах да потъна на английски) :)))

Да ти е все така пълно и оживено, инстинктивно щастлива!

Да бъдеш тук и сега... :) е радост и щастие :)

недей да одобряваш този коментар, не е необходимо. просто исках да кажа, че пишеш невероятно. представих си как изглежда котарака и се засмях. :)

ще ме хвали и ще ви вика да не й одобрявам коментара, аааааа ма ха:)))))

котаракът е невъобразим:)

ей, аз даже съм забравила, че съм коментирала този постинг, който, както се оказва сега след второ четене, е един от най-любимите ми в блога ти :) котешки инстинкт за щастие