10 юли 2005, Солун

Колко ли тишина трябва, за да се осмислят такива дни? Зрели като нарове, пълни с гласове, живот, смях, жажда, тук-таме сълзи, сол (от въздуха, от морето, от потта). А солта е разменна монета - ценните неща са солени - соленото придава вкус на нещата. А наровете са безсмъртие (по Кристинката), в музея в Атина е очевидното безсмъртие - фигурата на богинята, подаваща нар; в Солун - наровото дърво  - ροδιά - до таверната е някакъв вид ежедневно безсмъртие. Раждам се всеки ден, а колко е лесно да го забравя. Опитвам се да догоня нишката на последните дни и, слава Богу, тя не е тънка и незабележима, а е съвсем осезаема. Започвам пак да ставам истинска и е загадка засега защо това става точно тук. Може би има общо с езика - книги, вестници, надписи, ежедневни гласове, танцуващи в жив ритъм (дали стъпките на народните танци имат общо с ритъма на езика?), надписи като заклинания, съобщения, разговори, песни. Започна с песните преди три години и тази нишка не се изгуби (ужаса ми при мисълта, че мога да оставя езика и радостта от изговарянето на думите, от четенето, писането на различни неща, дълбокото потапяне в изкуството (архаичните усмивки са винаги някъде зад рамото ми - като ангелски лица. Дали ангелските изображениея на християнството имат общо с архаичните усмивки?).
Страхът от новото, който ме беше обхванал в първите дни, а после удивлението от пъстротата на града, от уханията (бор, нещо сладко - олеандър може би, море, влага), от слънцето, което е навсякъде (не знам защо ми хрумва сега, че мозайките биха могли да са предсказание, за това, че човек се състои от много по-малки частици).
Усещането, че пак сме на път и отиваме някъде, където ни чакат чудеса. Знаех и преди, че Н. е прав, но когато го усетиш в действие е друго - пътуването, търговията, магистралите и бързите коли наистина са резултат от желанието за общуване.

Лекотата на това да сме пак заедно трите. Музиката - колко други неща могат така да подредят света и да наместят отново душата ми, да ме изпълнят със слънце, смях и сила за чудеса? Тук земята е друга и ражда слънчеви богове с щедри усмивки, фигури в съвършено равновесие (Зевс/Посейдон), благи лица, музика - дълбока и бистра като кладенец.
Мисля си, че гласове като тези могат да се родят единствено в тези земи и за тези песни. Не мога още да го формулирам, а може и никога да не успея, но започнах да усещам Гърция както се усеща човешко същество, което диша, говори, ходи, танцува, спи, смее се, тъгува, мами, бие се, плаче. Не знам дали тукашните хора разбират къде живеят - едва ли повече, отколкото ръката ми би разбрала, че е част от мен. Знам, че има хора, които го усещат и през тях избликва някак душата на тези земи. Тогава може би разбираме, че хората и земята, където живеят са свързани и тази връзка е жива. Отнякъде пак изскочи историята със сестрата на Орфей - искам да я напиша, докато съм тук
Лекотата, с която говоря, умората от истински неща, слънцето на Επίδαυρος, прасковите в Навплио, Атина - уютна този път и някак моя, броениците - кехлибарено-златни, есенция на изтока и юга в едно. Силата на даровете.
Φωνή πουλιού στην κατάμαυρη νύχτα που αμέσως γίνεται βελουδόμαυρη...*

---

* Глас на птиче в катранено черната нощ, която мигом става кадифено черна...

Елени, прекрасно е!!!!!!!

... аз просто преписах три странички от летния ми скицник за 2005:)

Не можах да спя цяла нощ... мислих за теб, за много неща и за това, колко си прекрасна. Не го забравяй!

много те прегръщам и още повече благодаря за думите ти и най-вече за обичта, която стои зад тях:)))))

Ама да не спиш.... сакън, недей, моля ти се! Ей-на, аз снощи заспах в 3 и после сънувах най-налудничавите сънища на света (ако човек отказва да се срещне с нещо наяве, то то му идва на гости на сън, хахахаххаха). Мисълта ми беше, че неспането се отразява зле на общото състояние на индивида, а най-вече на красотата и после представи си кооооолко скромни ще трябва да бъдем, за да си върнем прежната красота, хахахахахах

Виж кво, ние всякак сме хубави, няма какво да си връщаме. Но да се прегръщаме може, по патентования начин, хи-хи!