Къде е любовта, която прерязва времето
на два монолитни къса и го вкаменява?
Г.Сеферис

Лошите навици от хубавите дни остават. Многото кафе, влюбването в принцове със зелени коне, живеенето насън, сънуването наяве, забравянето да ядеш, писането на среднощни текстове. Топката в стомаха. От мисли. Топка от мисли за несъществуващи неща. Или несъществували. И двата варианта са болезнени. Понякога всичко се обърква, мойрите късат нишката и продължаваме нататък, повече или по-малко безпътни, слушаме fado, което е просто изпята съдба (не, никога не е просто) и знаем, че повече нищо няма да е същото, каквото е щяло да бъде. Понякога силуетите на онези, които сме щели да бъдем, хвърлят тихи сенки върху тъканта на настоящето. Аз днес... вече вчера... кашлях, гледах слънцето през резенче лимон и рисувах чайници в слънчевата си и ароматна кухня. Малко след залез парчето небет-шекер под езика ми ми напомни, че, някъде... някъде много далече, някаква друга Елена остави вятъра на един малък остров цял ден да роши косата, която не беше подстригала късо. Онази Елена, която се смя много и рисува с молив върху чаршафите. Пи кафе в леглото. Стана късно и с удоволствие.  Слуша стихове цял следобед, а после дълго мяташе камъчета в синьото, за да разбере по звука дали е небе или море. И за да е съвсем ясно - онази Елена, която отдавна вече не съществува.

Утре сенките ще избледнеят. Просто днес... вчера... беше такъв ден.








disclaimer /We don"t see things as they are. We see them as we are. /Anais Nin