За малко да го изтрия. С всички текстове в него.  С коментарите. Снимките. С любовите, спящи зад буквите. С междуредията му. Помислих си - ако наистина се оказва причина или дори само повод за раздели, беди, яд, гняв, огромна тъга, ако пречи на приятелствата, вместо да им помага... по-добре е да го изтрия този блог...    Три чая и нищо за ядене днес. Когато съм ужасена  спирам да ям. Свивам се в себе си като рак. Като раковина. Усещането, че съм наранила приятелство, на което наистина държа -  без да знам как, с какво и съвсем без да искам. Хищно усещане, което изобщо не прощава. Хапе ме цял ден. Оставя белези.
  А после и съвсем други тъги... Трябва да преместя дома си. Да го преместя от необикновеното място, в което живея, което е част от мен. Къщата ми е красива, стара, просторна. Пълна е с живот, истории, ветрове и спомени. Къщата ми е необикновена като мен самата. Свързани сме.

И някак бях благодарна на Владо, който, без да знае,  успя да успокои настръхналия ужас и приземи тъгата ми поне за малко. Кротък следобед с два чая, разговори за тавани, стари снимки, стари къщи. С неговото Разбира се, че ми беше. Всъщност... още ми е мъчно.  на въпроса ми дали му е било  криво и трудно да се раздели с някогашната им стара къща. А после дойде Мария, която не бях виждала от много, много време, всъщност - откакто правехме плакати за концертите с нейната печатница. Притворих очи за миг и ни видях като  в картина - две жени, и двете хубави, с различна красота, които се смеят и си говорят. Говорихме за Лондон.

Накрая се прибирахме бавно към Витошка - идеята на Владо да разбие офиса, за да си вземе брой на Ах, Мария беше изкушаваща... Спряхме на пейка в градинката, за да махнем внимателно лепенките с цените от книгите, които бях купила. Успя да ме разсмее и се остави да го убедя да дойде с мен, за да си получи броя без взлом, макар разбитата врата да би била чудесна реклама на списанието. Почти видяхме заглавията -  Автор отвлича Ах, Мария. Не оставя нито брой.  Беше странно и хубаво. Стояхме тримата и се радвахме на списанието като деца. Като на дете. Ето я, още една картина - двама мъже - единият в елегантен костюм, другият с хубав пуловер, спортни панталони и гуменки и една жена в лилаво стоят прави в задимена стая с виненочервени стени и четат откъси от списание за литература (и други наслади), което повече прилича на книга, а също и на блог, заради коментарите под текстовете. 

После изпратих до долу Владо, който си тръгваше и се върнах в задимената стая (всъщност я проветрихме, но така сякаш звучи по-истинско), където разказвах за пътешествията си, говорихме за списанието, за мрачната, странна, песимистична, мелодраматична и съвсем объркана година - донякъде абсурдни разговори, но говоренето беше мирно и (вероятно) необходимо.

Пресякох улицата и се прибрах  в красивата си, просторна, жива, необикновена къща, пълна със спомени. Хищното усещане и тъгата се върнаха бързо. Сетих се, че не съм яла нищо цял ден и седнах да пиша.

На осмото изречение се обади Меги, за да ме изведе на танци. Хайде, вика, на съседната улица ти е, идвай. В Амстердам. Избухнах в смях. Не съм ходила там повече от 10 години. Последният ми спомен за този бар е как се разделям с първото си гадже, Калоян. Преди няколко седмици отворих тефтерчето с рождените дни и видях, че е роден на 7 октомври. Бях забравила.

На двайсет и първото изречение се обади Кристинката да ме пита какво значи επιμένω (чете се епимено). Представих си групичката интелектуалци, отишли на работна сбирка в далечната провинция и заобиколени от ретро чалгата в местната кръчма. Ретро, понеже песента я пускаха още в моите ученически години.

Току-що видях, че чаят ми е изстинал, докато съм писала. Четвъртият. Беше дълъг ден. Безкраен. Докато се качвах по стълбите ми се прииска да се обадя на Владо и да му кажа: Виж, знам, че е петък вечер и е неочаквано и сигурно е много глупаво от моя страна това, което ще ти кажа, но тази вечер съм ужасно уморена и тъжна. Искам да дойда у вас, да ми направиш чай, да гледаме някакъв глупав филм и да ядем препечени филийки. Тъжна съм и имам нужда просто кротко да поседя с някой, който не знае защо съм тъжна и няма нищо общо с тази тъга. Ти ме познаваш от 1001 години и няма да настояваш да знаеш какво ми е. Ще ме успокоиш неусетно, без да правиш нищо специално. Без дори да знаеш, че го правиш. И ще го направиш така мило и естествено, все едно не съм се натресла с тъгата си в  кротката ти петъчна вечер,  все едно ти си човекът, който трябва да ми благодари, а не аз - на теб. Защото си такъв. Затова... просто сложи вода за чая, става ли?

Не го направих. Вместо това седнах да пиша.




disclaimer /We don"t see things as they are. We see them as we are. /Anais Nin

Страхотна си Елени... и през октомври...

не мисля че октомври е самотен...

Една песен, която много ми напомни детството. Него го няма, но аз го нося в сърцето си. Мисъл, която ме стопли.
Така е и с къщите, нали?

и да не вземеш да изтриеш блога. Ще откъснеш частица от сърцето ми, защото и тук ми е къща, в която се чувствам много уютно и в която намирам утеха, когато се чувствам зле.

може би няма да го направя, въпреки че вчера имах огромно желание. Предлагам сделка. Аз няма да го трия. Засега. А ти ще ме научиш да шия дантелени гащи:)