Седи на бюрото и гледа чашата и сметаната вътре - малка бяла планина с вулканичен връх, не потъва в кафето. Посяга към молива, потапя го, разбърква. В изстиващото кафе сметаната се разделя на архипелаг.  Дълго време гледа как островите се приближават и раздалечават.


Затваря очи. Вчерашните кадри от Dream на Kim Ki-Duk се редуват с натрапчиви образи от друга история. От няколко други истории. Грийнауей, ноктите на котката в окото й преди близо година, неизпитият чай ("anytime could be teatime"). Опитва се да осмисли. Отваря очи. На отсрещното бюро изстива още едно кафе. Затваря ги и изхвърля всички образи от главата си за да остане сама. Този път няма кадри. Само празно пространство, бяло (Матрицата? Нео и Тринити си избират оръжия?). Седи по турски в бялото и гледа малката прашна картонена кутия пред себе си. От някъде се чува тих далечен звук - латерна. Навежда се към кутията и издухва от капака й облаче прах. Повдига го внимателно и го оставя настрани. Започва да вади отвътре снимки на мислите си, спомени, изрезки от вестници, разказващи части от живота й, киноленти от неслучили се неща. Малко по малко бялото пространство наоколо се запълва цялото, като колаж - няма нито едно празно ъгълче. Звукът от латерната неусетно се засилва все повече и повече. С него идва вятър, който отвява всичко, дори нея. Остава само бялото. Тихо е, латерната вече не се чува. Още един порив на вятъра преобръща бялото и го отдалечава - оказва се просто бял лист, който вятърът изхвърля през прозореца.

Много мъдро...........
Най-страшното е в един момент да нямаш спомени.